Новите приключения на Ацамаз

Часть 1

Глава 1. При Лукоморието дъб зелен...

Широко разперил клони могъщият дъб на пясъчния бряг на Лукоморието. Добрият лек ветрец Тиховей нещо шепне на зелените листа, и те весело шумолят в отговор. Недалеч от брега в студената чиста вода плиска Русалката. При корените на дъба е грижливо сложена златна верига. Наблизо в кресло седи котката Баюн в сребрист, с оттенък, костюм и вратовръзка и чете поемата на Александър Сергеевич Пушкин «Руслан и Людмила». Той току-що се е върнал от Деня в памет на Пушкин в едно от цхинвалските училища и решил да си почине, преди да облече домашното. В Цхинвал през февруари има зима, а в Лукоморието – винаги е лято. В костюма на Баюн отначало му било доста горещо, но той помолил приятеля си Тиховей да създаде за него лека прохлада, затова на учената котка ѝ било доста комфортно.

Някой невежа, който никога не е виждал нищо извън родния си град или село, може да не повярва на това и, гневно възкликвайки: «Как може да бъде такова нещо?!», да затвори книгата. Но така няма да постъпите Вие, мой просветени юни Читателю, знаейки, че в приказките могат да се преплитат не само сезоните, но и цели векове и дори хилядолетия! Ведь Вие с пытливия си разум на могъщите крила на книгите сте посетили много страни, много епохи, и особено чест и желан гост сте в Страната на приказките, където просто не може да нямате приятели, които ви очакват с нови истории, весели и опасни приключения.

Баюн, разбира се, знаел поемата на Пушкин от първата до последната дума. Знаел и много подробности, които не влезли в книгата. Но и самият Александър Сергеевич, и Руслан, и Людмила, и някои други герои от произведението били негови приятели, и котката обичала от време на време да препрочита тези или онези глави, «песни» от поемата. С всички книги се отнасял много внимателно, но именно тази предизвиквала в душата му особени чувства – ведь това бил подарък от великия поет, със собствения му автограф!

– Баюн, стига си чел. Преоблечи се и ела да обядваме, – казала Русалката, излязла на брега и обличайки сияеща атлазена рокля в приглушен лазурен цвят с дълъг шлейф, обилно украсена с бисерна бродерия. На сушата опашката на девойката се превръщала в два изящни крака, и тя можела спокойно да ходи по земята като човек, а във водата – да плува като риба.

Котката оставила книгата и отишла да се преоблече. Русалката махнала с ръка, и до креслото на котката се появило точно такова кресло, а пред креслата – малка маса със скромни ястия в красива посуда от великолепен китайски порцелан, подарена на котката Баюн от китайския деветоопашат лисиц Хули-цзин. На края на масата стояла вълшебна морска раковина със среден размер. Девойката потръпнала: котката пристъпила твърде безшумно.

– Никак не мога да свикна, мяукай де, – казала Русалката.

Котката се усмихнала, настанявайки се по-удобно.

– Разказвай, Русалке, какво ново се случи, докато ме нямаше, – казала тя.

– Яж, коте, – казала Русалката. – Не ми се говори за политика. По-добре да послушаме музика по радиото.

Тя леко докоснала с тънки пръсти вълшебната раковина, и оттам се изляла великолепна мелодия, пълна с нежна тъга. Баюн и Русалката веднага я познали: това била сюитата на нарта Ацамаз «Горчива роса на зелената трева на Черната планина».

Всички знаят, че Черната планина стои точно срещу високата кула на красавицата Агунда, и че именно на нея нартът Ацамаз пролял горчиви сълзи на отчаяние, когато злият вятър Карзуад откраднал нотите му. Това били нотите на новата мелодия, която Ацамаз пишел много дни и нощи, и която в този момент обещал да изсвири на Агунда на златната си свирка.

За щастие, благодарение на помощта на верните приятели, на Ацамаз му се удало да върне откраднатото, но чувствата, обхванали го в първия миг след случилото се, жарнали сърцето на юношата, и той не се успокоил, докато не ги излял в музика. Така се родила сюитата «Горчива роса на зелената трева на Черната планина»...

Във влажния приморски въздух замлъкнали последните звуци на мелодията. Прозвучали сигналите за точно време, и се чул звънкият глас на диктора:

– Говори «Радио Лукоморие». Лукоморско време – три часа следобед. На микрофона – дикторът Маря Искусница. В ефир – вести от чужбина. Сериозно се обострила международната обстановка през последните дни.

В Срединното царство се случило въстание на цзянши, водено от Пао Няо, срещу справедливия уклад на живота, тайно подкрепено от владетелите на Средиземето. Стражата разбила въстаниците, Пао Няо избягал в неизвестна посока.

Цар Берендей е свален в резултат на държавен преврат в Тридеветото царство. При силова подкрепа на Баба Яга, Змея Горинич и бойните отряди на кафявите вълци властта е завзета от местния олигарх Кощей Бесмъртни, забогатял от търговия със злато и други благородни метали. Царят със семейството и придворните се укрива в Гъстата гора на Тридеветото царство, верните им войски на воеводата Черномор оказват съпротива на съюзната с Кощей нечиста сила и кафявите вълци.

Тревожни вести идват и от Страната на нартите. В условията на номинално запазваща се власт на предводителя на нартите Урузмаг и съпругата му, дъщерята на небожителя Уастирджи Шатана, властта е завзета от злия златнокос едноок великан Мукара Тихъфирт. По-подробно за ситуацията – бившият военен аташе на посолството на Тридеветото царство в Страната на нартите Добриня Никитич, на когото правителството на Лукоморието предоставило политическо убежище до стабилизиране на ситуацията в Тридеветото царство.

Котката Баюн мрачно гледала вълшебната раковина. Русалката тежко въздъхнала.

Чул се щрак, и в ефир се разнесъл басът на Добриня Никитич. – Завземането на фактическата власт от деструктивни сили, водени от златнокосия Мукара, стана възможно само в резултат на отслабването на органите на държавното управление вследствие на загубата на единство между здравословните сили на Страната на нартите. Към това водеше цялото развитие на вътрешнополитическата обстановка през последните години. Бих искал да подчертая, че ръководството на Тридеветото царство, включително законният глава на държавата, негово величество цар Берендей, опирайки се на данни от секретните служби, неведнъж предупреждаваше Урузмаг за опасността от складыващото се положение. Основната причина е пълзящата смяна на приоритетите на общественото съзнание, ако щете, на критериите и моралните ценности. Военната доблест отстъпи място, да кажем така, на материалната обезпеченост. Между нартите започна борба за притежаване на източниците на материално благополучие. Това доведе до разрушаването на духовното единство между тях, до загубата на доверие и уважение към устоите, които помагаха на нартите да постигнат големи успехи и политическо могъщество. На фона на загубата на взаимно доверие между водещите родове на нартите и растежа на корупцията, на проходимеца и политическия авантюрист Мукара му се удало да разположи свои хора на ключови позиции в страната и да завземе цялата пълнота на властта, без да заема, подчертавам, никакви формални държавни длъжности.

– Добриня Никитич, какво имате предвид, говорейки за корупция в Страната на нартите? Можете ли да приведете конкретни факти?

– Разбира се. Мисля, че за никого не е тайна гръмката трагедия, свързана с убийството на съпругата и синовете на Сырдон Гатагович от брата-близнак на формалния владетел на Страната на нартите Урузмаг – булатноустия Хамыц. Хамыц – посредствен воин, който не е извършил никакви особено изключителни подвизи, и по мъжество и отговорност отстъпва на брата-близнак Урузмаг. Обаче ласкателните глашатаи, в угода на Урузмаг, приписали на Хамыц такива високи качества, че той и сам повярвал в своите уж невероятни заслуги и собствената си непогрешимост. От това започнали да се проявяват неприглядните свойства на характера му – склонност към чревоугодие, страст към разврат, жестокосърдечие. До време нартите търпели вызывающото му поведение, но преломното събитие, ако щете, точката на бифуркация, послужило това страшно престъпление: под измислен предлог Хамыц жестоко се разправил със семейството на уважавания гражданин на Страната на нартите Сырдон Гатагович, убивайки при това всичките му малолетни синове и хвърляйки ги в кипящ казан. Принуден съм да напомня, че според заключението на експерта, някои от децата в казана били хвърлени още живи. Въпреки това, възползвайки се от роднинските връзки, на Хамыц му се удало да излезе сух от водата. По-точно казано – от кръвта. Особеният трагизъм на тази ситуация се придава от това, че и Сырдон, и Хамыц са братя на Урузмаг. Обаче Хамыц е негов роден брат, а Сырдон – единоутробен. Той е син на майката на Урузмаг и Хамыц Дзерасса – дъщеря на повелителя на морската стихия и Подводното царство – и на Гатаг – повелителя на реките. Хамыц се оказал на Урузмаг по-близък по кръв, отколкото Сырдон, и Урузмаг не наказал Хамыц за това подло и жестоко престъпление.

Добриня Никитич помълчал.

– Привеждате шокиращи факти, Добриня Никитич, – прекъснала тишината Маря Искусница. – Признавам, не знаех такива подробности.

– Междувременно, Сырдон по бащина линия произхожда от уважаван род. Както вече казах, баща му е водният дух Гатаг, и бедността на Сырдон е не следствие от неговата никчемност, а напротив – осъзнат избор на безсребърничество. Заслугите му са толкова, че отдавна е можел да стане един от най-богатите хора на Страната на нартите. Мисля, че на нашите радиослушатели няма нужда да напомням общоизвестните факти, че на много неща нартите дължат и на бащата на Сырдон – водния дух Гатаг, повелителя на реките, който им подарил първата мелница и ги научил да строят мелници на своите реки. Що се отнася до самия Сырдон, неговата непосредствена намеса неведнъж е спасявала нартите от гибел. Това, между другото, се отнася и до самия Хамыц. Обаче виждаме как той «отблагодарил» брата си и спасителя на нартите Сырдон. Бих искал да добавя отделно, за да обърнат нашите радиослушатели, ако някой не знае, специално внимание. Сырдон е високообразован човек. Той е опитен лекар-практик, именно той след много години на най-скрупульозно изучаване и изследвания открил тайната на изцеляващото много опасни болести лекарство «авдадз», и много години, освен всичко друго, провеждал активна просветителска дейност, призовавайки нартите да се лекуват, а не да умират, покорявайки се на съдбата, както било буквално още вчера.

– Разбирам Ви, Добриня Никитич, но в името на справедливостта нека не забравяме, че Сырдон се отличава с лош характер, и в случилата се трагедия има и негова вина, ведь в гладната година Сырдон откраднал от Хамыц угоена крава, заклал я и я сварил. Докато в казана се варело говеждото месо, Сырдон пристъпил към нартския ныхас и започнал да дразни Хамыц в присъствието на всички уважаеми именити нарти.

– И на мен ми се случвало да чувам тези измислици. Това не е нищо повече от слухове, които по внушение на Хамыц се разпространявали от неговите клеврети, за да се свали вълната на общественото негодувание. Но тези жалки оправдания не намерили своето потвърждение. Споменахте лошия характер на Сырдон. Да, той обичал да се шегува. Кой от нас не обича добрата шега? Но да откраднеш крава от брата си – нека дори единоутробен – и при това от такъв опасен човек като Хамыц, и след това още и да се шегуваш за това на ныхаса... Не, Сырдон не е могъл да постъпи така. Сырдон е известен сред нартите със своята разсъдливост, мъдрост, честност и порядочност, той неведнъж е проявявал храброст и самоотверженост в ситуации, когато останалите нарти се предавали пред безизходната, както им се струвало, ситуация. Именно с тези качества Сырдон Гатагович си спечелил любовта и уважението на нартите, а не с родството с предводителя на нартите. Дори след убийството на синовете си, и по същество такова жестоко пресичане на целия му род, той не затаил злоба, а благородно подарил на нартите музикалния инструмент фандыр, създаден от него от костите и жилите на убитите му деца. С благородство се отличава Сырдон, с благородство, Маря Искусница, а не с лош характер. И нартите го ценят. Иначе, естествено, неговата трагедия не би предизвикала такова широко съчувствие в народа, ако щете политически резонанс, и не би имала толкова далечни последствия. За съжаление, крайно разрушителни за Страната на нартите.

– В какво се изрази това, Добриня Никитич?

– Самият факт, че може безнаказано да се вдигне ръка срещу човек, който е направил толкова много за нартите, да се убие семейството му, даде сигнал, че сега е позволено всичко, и миналите заслуги са предадени на забвение. Това доведе до доста бързото изчезване на всякакви морални граници. От хора, които преди високо ценяха общественото уважение, мнозина чиновници се превърнаха просто в организми, паразитиращи върху не от тях създадените богатства на Страната на нартите, и, образно казано, поглъщащи всичко на своя път. Към днешна дата фактически нито един институт на държавността не функционира както подобава. Средствата, отделяни от Урузмаг за народните нужди, се разхищават от хората на Мукара. Въвеждането на института на алдарите, което се представяше като стъпка към оздравяване на селското стопанство, доведе до противоположни резултати. С всяка година се обработва все по-малко земя, събира се по-малко реколта, мнозина семейства напускат Страната на нартите, и, за съжаление, краят на това не се вижда. При това глашатаите на базарите на градовете и селата се отдават на пусто хвалба, колко прекрасно стоят нещата в Страната на нартите. Впрочем, на тях отдавна никой не вярва, защото на същите тези базари цените растат с всяка седмица. В страната процъфтяват репресии и нарушаване на правата на човека. По-специално, нартите са принудени да плащат на фактическия диктатор на страната – златнокосия Мукара – ежегоден дан под формата на красиви девойки.

Единствената сфера, която може да се похвали с вниманието на Мукара и неговите хора – това е стражата. Начело на стражата Мукара поставил брат си Алаф, известен с жестокостта си към нартската младеж. Той наводнил страната със свои шпиони. Естествено, че най-малкото проявление на недоволство се пресича в корен и жестоко се наказва. Като цяло, в Страната на нартите се възцарила гнетяща обстановка. С настъпването на вечерта улиците на градовете и селата опустяват. Хората вече дори не се поздравяват един друг по улиците, не разговарят откровено един с друг – боят се от доноси. В международната сфера Мукара разкъсал дипломатическите отношения с всички страни и в условията на почти пълна самоизолация установил режим на единолична власт. Мукара със щедри дарове склонил към себе си Хамыц, и той станал верен проводник на волята му. Естествено, че най-голямо доверие на Урузмаг се ползва от родния му брат. И при това – близнак. Хамыц продал на Мукара доверието на брата си, а заедно с него и интересите на народа на Страната на нартите. Те обкръжили Урузмаг и Шатана със свои хора, които фактически ги държат в информационен вакуум. Още преди разкъсването на дипломатическите отношения разговарях с родения от камък нарт Сослан, – за минута – зетя на самото Слънце! – който фактически израснал на ръцете на Шатана. Дори той в течение на няколко месеца не може да попадне в двореца!

– Сослан – племенник на Хамыц, помагача на Мукара. А Шатана – негова сестра. Хамыц не вярва на племенника и родната сестра?

– Тук има много нюанси, Маря Искусница. Шатана е сестра на Хамыц само по тяхната майка Дзерасса. Тя е дъщеря на Самия Уастирджи, и Хамыц мрази Шатана, защото тя служи като живо напомняне за небрежността му в изпълнението на синовния дълг: Шатана се появила на бял свят вследствие на това, че той оставил склепа на майка си без надзор в нощта на своето дежурство. Когато братята охранявали склепа на майка си от проникването на Уастирджи, първите две нощи добросъвестно бодърствал Урузмаг. На третата нощ, когато дошъл редът на Хамыц, той, чувайки долитащите отдалеч песни, пренебрегнал своя дълг и отишъл на веселие. Уастирджи, виждайки, че стражът напуснал поста си, се явил в склепа и съживил Дзерасса...

Добриня се поколебал. Маря Искусница казала:

– Продължавайте, моля, Добриня Никитич.

– В резултат на това, в полагащия се срок на бял свят се появила Шатана. Омразата на Хамыц към Шатана се засилва от това, че тя чрез измама се омъжила за родния брат на Хамыц – и свой доведен брат – Урузмаг, довеждайки до смъртта законната му съпруга Елда. Този, направо казано, нееднозначно възприет от нартите брак, по мнението на Хамыц, свалил честта на техния род, и Хамыц се отнася към Урузмаг с известно пренебрежение, макар и принуден да се съобразява с него, тъй като Урузмаг към днешна дата все пак е предводител на нартите и висш политически ръководител на Страната на нартите. Не изпитва Хамыц топли чувства и към племенника: ведь формално Сослан се родил не от Шатана, а от камък, който оплодил незнаен пастир, възпламенил се от страст към Шатана. Освен това, трябва да се вземе под внимание и разликата в характерите. За разлика от подвластния на низки страсти и крайно болезнения егоизъм, бих казал дори нарцисизъм и жестокост на Хамыц, Шатана и Сослан се отличават със сдържаност на съжденията, доброта, благородство и сериозност на намеренията. Шатана освен това притежава невероятна мъдрост. А Хамыц на честните пътища предпочита подлите методи за постигане на целите си, по-специално в отношенията с жените, които привлича със силата на магията.

– Магия? – с нескрито презрение попитала Маря. Добриня Никитич се смутил от това, че трябва да говори за такива мръсни прийоми на Хамыц, но разкриването на характера на един от ключовите държавни мъже на Страната на нартите било важно за общото разбиране на създалата се политическа ситуация, и избягването на тази тема в интервюто било невъзможно.

– Хамыц има вълшебен зъб Аркъза, – пояснил той, – който той вставя преди намерението да облъсти поредната жертва. Струва си да покаже този зъб в усмивка на която и да е красавица, и тя пада в краката му.

Чувствата на Маря Искусница доста живописно се отразили на лицето ѝ. Това не закъсняло да се отрази и на интонацията ѝ, макар да попитала за друго:

– Неужели една среща е достатъчна, за да осъзнаят Урузмаг и Шатана реалното положение на нещата?

Въпросът не бил от леките за госта на студиото. Чувствало се, че и самият той е размишлявал за това.

– Трудно е да се каже... Дори ако очите на Урузмаг се отворят за безчинствата, извършвани от негово име... – Добриня се поколебал. – Тук има много неопределености. Какво решение ще вземе Урузмаг? Чия страна ще избере: ще защитава ли брата или ще постави по-високо интересите на държавата? Какви са реалните му възможности? Много още остава неясно. А докато Урузмаг продължава да бъде номинален предводител на нартите (Мукара и Хамыц засега това ги устройва), но на дело се занимава само с дребни текущи въпроси и изпълнява церемониални функции.

– Какво означава това, Добриня Никитич?

– Урузмаг, изглежда, не забелязва дълбоката криза, сложила се в Страната на нартите, и е напълно безразличен към загубата на своята реална власт. Вместо да взема принципни решения по ситуацията в страната, той се занимава изключително с полагане на цветя, поздравления за професионални гилдии, уреждане на звани пирове, приветствия на Зилахарските игри на младежта и всякакви други празненства. Особено раздразнение предизвиква раздаването на хора, които нямат никакви заслуги пред Страната на нартите, на привилегията да пият от свещената чаша «Уацамонга».

– Благодаря Ви, Добриня Никитич. Напомням на уважаемите радиослушатели, че на гости ни беше бившият военен аташе на посолството на Тридеветото царство в Страната на нартите Добриня Никитич, на когото правителството на Лукоморието предостави политическо убежище до стабилизиране на ситуацията в Тридеветото царство. Той разказа за ситуацията, сложила се в Страната на нартите. А сега на вълната на «Радио Лукоморие» послушайте лека оркестрова музика.

Без да изчака началото на музикалната програма, Русалката докоснала раковината. Настъпила гнетяща тишина, прекъсвана от крясъците на чайките и плисъка на прибоя. Котката Баюн седяла мрачна като буря.

Глава 2. В нощната тишина...

Вечерните сумраци плавно се спуснали над град Даргавс. Многооката сребриста Луна се потопила в своите мисли, обкръжена от сиянието на милиарди звезди на чернеещото се платно на тъмносиньото небе. Тук-там в прозорците на богатите кули и бедните къщички се запалвала светлина. Между богатите кули и бедните къщички по безлюдните улици тъжно се разхождал прохладният, лек ветрец Уадымс и тихо си пеел своята песен:

Аз съм Уадымс.

Аз съм нежният дъх на нартските планини,

Лек, добър, прохладен, като извор.

По клисурите тичам, без да смущавам покоя,

През проходите прелитам, където орлите парят,

През планинските села,

Където димът от домовете се издига нагоре,

Аз нося мириса на цъфтящите полета

И прохладата, която в жегата е като живот.

Не рева като злия вятър Карзуад,

Не чупя дървета, не откъсвам покриви.

Аз съм този, който целува уморените клепачи,

Аз съм този, който шепне: «Дишай, дишай».

Когато слънцето пече – аз съм сянка на пътеката,

Когато сърцето плаче – аз съм нежен мотив.

Влизам в душата ти като утринна светлина,

И тихо пея:

«Добро утро, добър ден, добър вечер».

Аз съм Уадымс, аз съм приятел на самотните пътища,

Аз съм усмивката на прохладата в горещия ден.

Докато планините стоят – аз съм с вас, приятели,

Лек, добър, прохладен, жив.

Ацамаз в зелено ленено бешмет, черни леки домашнотъкани панталони и бели домашни чувяки от тънка и мека овча вълна излязъл в двора на високата си каменна триърусна кула с дебели стени и тихо затворил след себе си голямата дъбова врата. Той постоял на стъпалата, вслушвайки се в нощната тишина. Нощната тишина е пълна със звуци. В изумрудената листа закръгляли своите разговори заспиващите птички, отнякъде едва се чувал лай на кучета, някъде в далечината пеели жаби. Ацамаз слязъл в двора и седнал в любимото кресло на баща си Аца, облягайки се на облегалката и поставяйки ръце на подлакътниците. Дълго седял неподвижно. Погледът му бил устремен в една точка. Изглеждало, че цялото внимание на юношата е приковано към някое камъче на земята. От време на време главата му едва се повдигала, а лицето леко се обръщало ту наляво, ту надясно, сякаш търсел във видимия свят някаква подсказка за мислите си, златна нишка на надежда, после дълбоко въздишал, и вниманието на младия нарт отново бивало обзето от несъществуващото камъче точно под краката му.

Уадымс с леки стъпки се приближил до Ацамаз и го погледнал. Той седял, без да помръдне, и изглеждало, че не забелязал идването на приятеля си. Уадымс бил озадачен, и свежият ветрец леко докоснал бузата на Ацамаз. Юношата, без да вдига очи, отново тежко въздъхнал и още по-ниско навел глава. Това разстроило госта, и той, без да поздрави домакина, без да изчака покана, тежко се отпуснал на същото такова кресло срещу него.

В същия миг замлъкнал шумоленето на листата, а въздухът започнал едва доловимо да се изпълва с нощна задуха.

Уадымс с пытливо безпокойство гледал мрачното, замислено лице на Ацамаз.

Ацамаз продължавал неподвижно да седи с наведена глава, потънал в печални мисли. Челюстите му били здраво стиснати, и само намръщените вежди и рядкото потрепване на ъгълчетата на устните издавало обхващащите го чувства.

Светлоликата Луна, която от края на небесата виждала половин свят едновременно, се учудила защо във всички страни цари нощна прохлада, а в Страната на нартите нощта става задушна. Тя протегнала своя сребърен лъч до земята и осветила загубеното в тъмнината дворче пред триърусната кула на Ацамаз.

Нощното светило видяло, че Уадымс, вместо да изпълнява работата си, седи пред неподвижния Ацамаз и с тревога гледа приятеля си. Уадымс не обдухвал уморената от летния зной земя, не обдухвал кулите на богаташите и къщичките на бедняците, и издигащата се от нагрятата през деня земя нощна задуха обхванала въздуха, прегръщала с топлите си ръце кулите на богаташите и къщичките на бедняците. Тук-там с шум се разтваряли прозорци, чували се недоволни, безпокойни гласове на хора.

– Каква задуха, няма с какво да се диша, – казвали богаташите от кулите си, бедняците от къщичките си. – А зад прозореца задухата е съвсем непоносима.

Уадымс решително се изправил на крака. Веднага зашумоляла листата по дърветата, меки вълни на свежест и прохлада започнали да изтласкват задухата, замлъкнали недоволните гласове, и въздухът започнал да се изпълва с стройна симфония на нощната тишина.

Уадымс се приближил плътно до Ацамаз, сграбчил го за раменете с могъщите си ръце и го изправил на крака.

– Стига! – казал той.

Ацамаз бавно вдигнал глава и мрачно погледнал в очите на приятеля си. Ъгълчетата на устните му не били докоснати от усмивка – те били плътно стиснати, челюстите плътно стегнати, веждите черни гъсеници стегнати към носа, а очите изразявали тъга с невероятна сила.

Уадымс го гледал с изумление и не узнавал предишния Ацамаз, който, изглеждало, още вчера бил толкова уверен и жизнерадостен.

Ацамаз се обърнал и бавно, сякаш на чужди крака, тръгнал към своята кула.

Ужасна догадка докоснала сърцето на Уадымс. Той нащрек подушил, но неговото чувствително обоняние не доловило това, страхът от което пронизал сърцето му. Лекият ветрец неволно въздъхнал с облекчение, но недоумението му само нараснало.

При самите стъпала Ацамаз тежко се хванал с дясната си ръка за перилото, обърнал се към Уадымс и тихо казал с чужд, нисък глас:

– Прости ми, Уадымс.

Той се изкачил по стъпалата и влязъл в кулата, скривайки се зад тежката дъбова врата.

Уадымс в тревожни размисли още две секунди гледал след него, после вихър се извил нагоре, но веднага си спомнил, че той не е ураган, а лек, добър ветрец, и, вземайки се в ръце, неспешно прелетял в поднебесието, проверявайки дали са добре охладени нагрятите през деня земи и води на Страната на нартите.

Затваряйки след себе си вратата, Ацамаз събул чувяките и бос по стълбите се изкачил по прохладните каменни стъпала на втория ярус на каменната си кула. Тук с безпокойство го чакала младата му жена, красавицата Агунда. Когато Ацамаз влязъл, Агунда вече ставала от леглото, но, при вида на мъжа си, легнала обратно и сложила глава на възглавницата.

– Ацамаз, защо излизаше? – попитала тя.

– Стана ми задушно, и излязох да подишам свеж въздух, – отговорил Ацамаз.

– Когато се събудих и не те видях до себе си, не знаех какво да си помисля, – казала Агунда.

– Аз винаги ще бъда до теб, любов моя, – само с устни казал Ацамаз, без да се съблича, легнал на своето легло по очи, напипал, взел в ръката си ръката на жена си, и веднага потънал в сън.

С изгрева на слънцето ги събудил силен тропот на стражари по вратата. Младите съпрузи се събудили. Агунда започнала набързо да се облича. Ацамаз изтрил очи, пропъждайки съня, и, бързо слизайки, отворил тежката дъбова врата.

На стълбите стояли шестима стражари.

– Ацамаз, син на Аца от рода Алагата, – попитал старшият стражар, макар Ацамаз да бил добре известен в страната на нартите, а с всеки от тези стражари бил запознат и лично.

Той недружелюбно погледнал командира на петимата стражари и кратко кимнал.

– Приветствам те, Ацамаз. Извини, но такава е работата, – казал стражарят.

Ацамаз с мълчание го поканил да продължи.

– Имаме няколко въпроса, и разчитаме на твоята съзнателност, – казал стражарят. – Научихме, че през нощта при теб е идвал Уадымс, – той направил пауза и изучаващо погледнал Ацамаз, следейки движението на всеки мускул на лицето му. – Кажи, за какво разговаряхте.

Очите на Ацамаз се свили в тънка цепка от възмущение. Черните вежди се преместили към носа.

– Какво ти каза той, Ацамаз? – променяйки тона на мек и доверителен, продължил стражарят. – Не ти ли каза нещо лошо за нашия владетел Урузмаг и нашия добър покровител Мукара?

– Може би е чул някъде за заговор, та кажи ни, – с подобострастен и дори заискващ глас казал стражар от петимата, който стоял по-близо до своя командир.

Без да му даде да довърши, старшият стражар предположил:

– А може би сте си разменили тайни знаци? Изведнъж имате някакви свои секретни сигнали?

– Уадымс при теб през нощта дойде сам? – отново казал друг стражар. – Може би с него още някой е бил?

– Не си ли забелязал нищо подозрително в поведението на Уадымс? – намесил се трети стражар. – Може би той се е държал някак необичайно?

Старшият на петимата неочаквано избухнал:

– Защо се нахвърлихте върху него?!. Дайте на човека да събере мислите си!

Чул се цъкот на копита.

Иззад горичката се показал юноша на златен кон. Той спрял пред кулата на Ацамаз, вдигайки малко прах, и слезнал от коня.

Старшият на групата пристъпил към него, и те минути две нещо шепнели. През това време командирът поглеждал накриво към Ацамаз.

– Постъпило е донесение от господин Плъх, – тихо и бързо-бързо казал вестоносецът. – Чувайки, че Ацамаз през нощта сам слиза по стъпалата, той веднага заел наблюдателна позиция. Господин Плъх донася, че Уадымс нищо не казал на Ацамаз и не му подал никакъв знак.

Командирът се нащрекнал и прекъснал вестоносеца:

– А може би не там търсим? Може би не Уадымс, а самият Ацамаз е трябвало да каже на Уадымс нещо? – думата «нещо» той подчертал с интонация и произнесъл по-бавно. – Или подал някакъв знак?

– Точно за това исках да кажа. Господин Плъх е заслужил сътрудник, и такива въпроси предвижда предварително. Когато Ацамаз седнал в двора си, Плъх се скрил така, че добре да го вижда. А когато се появил Уадымс и седнал срещу него, нашият човек незабелязано заел друга позиция, така че и да се чува, и да се вижда веднага и двамата достатъчно добре. Той...

– Какво е могъл да види? През нощта! – тихо изсъскал командирът. – Нощта беше лунна, ако някой е забравил!

– Да-да, продължавай.

– Той, тоест господин Плъх, твърди, че между Уадымс и Ацамаз не е имало никакви разговори, никакви знаци. Освен това, Ацамаз бил някак не на себе си. Дори не поздравил Уадымс... – Не поздравил?

– Не.

– Но все пак те са приятели? – Знам.

– Защо не поздравил?

– Мен ме нямаше, аз само предавам това, което беше в донесението. Не само нас това ни учуди. Уадымс и сам се учудил, виждайки състоянието на Ацамаз. Той дори в сърцата го разтърсил, за да го вразуми.

– Той нещо каза ли?

– Да, едва не забравих. Той каза «Стига!»

– Той грубо ли го каза? С какъв тон го каза?

– В донесението беше написано, че сякаш с известно досада. – С «известна» или с досада? Трябва ми точно да знам.

– Не мога да съдя, но ми се струва, по-скоро с безпокойство. – Какво може да ти се струва, ако теб дори не те е имало там?!

– От донесението у мен се създаде такова чувство. – Чувство му се появило!

– Аз над това мислих!

– Трябва веднага да се казва. И какво каза Ацамаз?

– В този момент той нищо не каза. Но се обърна и тръгна обратно към дома. И вече, когато се изкачваше по стъпалата, се обърна и каза две думи.

– Не ми вади душата, по-бързо, какви думи?! – «Прости ми, Уадымс».

– Какво? «Прости ми, Уадымс»? Какво значи «Прости ми, Уадымс»? Просто «Прости ми, Уадымс», и повече нищо?

– Нищо.

– Добре. Вие си имате свои методи, ние – свои. Вашите методи също са добри. Продължаваме наблюдението.

Юношата кимнал. Той с любопитство погледнал Ацамаз и също с кимване небрежно го поздравил, скочил на коня и препуснал.

Командирът с боен ход пристъпил към стълбите, приложил юмрук към гърдите и казал на Ацамаз:

– Благодаря ти, Ацамаз, и благодаря за съдействието. Ние си тръгваме.

Първият стражар искал още нещо да каже, но старшият добавил по-жестко:

– Ние си тръгваме. Имаме много работа, и трябва да я изпълним с чест и достойнство.

Ацамаз стоял, вкопчил пръсти в парапета на стъпалата на своята кула. Постепенно затихвал цъкотът на копитата на вестоносеца и тропотът на тежките стъпки на отдалечаващите се стражари. Камъкът под босите му крака изглеждал леден, но жарът на срама и гнева горял в гърдите му. Той се чувствал като подгонен звяр в собствената си бърлога.

– Ацамаз? – долетил отгоре от прозореца разтревоженият глас на Агунда. – Те си тръгнаха? Какво искаха?

Юношата не отговорил. Думите засядали в гърлото като буца от обидна, безпомощна горчивина. Той дълбоко въздъхнал, за да успокои яростното сърцебиене, после обхванал с поглед улиците около кулата, те били пусти. Хората се били изпокрили, за да не може никой да каже, че е видял как стражарите грубо разговарят с Ацамаз, но не дошъл му на помощ.

– Ацамаз! – извикала Агунда, – кажи нещо! Гласът на Агунда го накарал да се опомни.

– Всичко е наред, родна, – казал Ацамаз.

Агунда искала да му каже нещо, но само го погледнала след него с тревога.

Ацамаз стиснал юмруци, направил дълбок, пресеклив дъх и с големи крачки се отправил към конюшнята. Трябвало да отиде там, където го чакал единственият, на когото можел да се довери без оглед на шпиони и стражари. Те не знаели нещо.

Прохладата и познатият гъст мирис на сено, пот и кожа го посрещнали под ниските сводове. В далечния бокс, на мека постеля от дъбови листа, стоял неговият кон. Той дремел, но при звука на стъпките на стопанина моментално вдигнал величествената си глава. Големите, умни очи, отразяващи светлината от големия прозорец на конюшнята, внимателно и спокойно се втренчили в юношата.

Ацамаз се облегнал с чело на топлото чело на коня, с мъка възстановявайки дъха си. Гневът още тлеел в него, стискайки слепоочията му с обръч.

– От кого бягаш, мой ездачо? – тихо се чул в тишината ниският, гърлен глас на коня. – Или на кого се гневиш така, че стените на кулата пращят от яростта ти?

Ацамаз не се учудил. Юношата отдавна бил свикнал с това, че конят му умее да говори с човешки глас. Но това не знаели враговете. Той си спомнил онзи ден, когато, още бидейки младенец, сучещ гърдата на майка си, за първи път го извадил от подземната конюшня на баща си, помнел първата им схватка и своя детски, високомерен отговор, който обидил коня, и от който на коня тогава му намалели силите. Сега той бил благодарен на коня за онзи разговор – намерил не скакун, а приятел.

– Стражарите на Мукара бяха тук, – прегракнало казал Ацамаз, без да откъсва чело от челото на коня си. – Разпитваха ме. Питаха за какво съм говорил с Уадымс. Питаха дали той не е казал нещо против Урузмаг... против Мукара... – Той с сила ударил с юмрук по преградата. – Те са навсякъде! Гледат от всяка цепнатина! Дори вятърът сега е под подозрение! Дори на приятел не можеш да довериш своето мълчание!

Конят разтърсил гривата си, махайки главата на приятеля си, и по конюшнята се разнесъл звън на сбруя.

– Видях ги от прозореца, – казал конят. – Очите им тичаха като на хванати плъхове. Търсят измена, защото самите те измениха на всичко, което прави нарта нарт. Боят се от твоето мълчание повече, отколкото от вика на друг. Защото в твоето мълчание живее правдата, която те се опитват да задушат.

Ацамаз най-после вдигнал глава и погледнал в преданите очи на приятеля си.

– Не ме пуснаха при Шатана на пира на Урузмаг. При моята названа майка! А вчера на пира в двореца... амулетът, – той се хванал за гърдите, където под бешмета лежал подаръкът от Хули-цзин, – стана леден, когато свирих. Ледът му пареше кожата ми. Сякаш предупреждаваше: «Огледай се! Наоколо лъжа!». И се огледах. И видях всичко. Страх в очите. Шепот зад гърба. Изчезнали приятели. Това не е онази Страна на нартите, за която се бихме с Мисир-алдар!

– Всичко това започна не вчера, мой ездачо, мой приятелю, – тихо произнесъл конят, леко отблъсквайки челото на Ацамаз и пъхайки муцуната си в лицето му. – Това продължава откакто Хамыц, ослепен от светлината на златото, пусна в нашата страна златнокосия Мукара. Той раздели нартите, пося сред тях семената на съмнението и недоверието, и те поникнаха като отровен магарешки трън от доноси и страх. Урузмаг и Шатана са в златна клетка в своя дворец, а истинската власт сега е у този, който чука по вратите през нощта.

– Какво да правим? – в отчаяние попитал Ацамаз. – Към кого да отидем? Кой ще даде съвет? Всички се боят. Всяка дума против – изчезване или кинжал в гърба.

Конят се замислил, и тишината на конюшнята се нарушавала само от равномерното му дишане.

– Сред живите съвети не може да се намери. Всички силни нарти или са купени, или са сплашени, или вече са в гроба. Останали са само онези, които шепнат по кътчетата, и онези, които подслушват тези шепоти. Те ще те предадат при първата опасност, за да спасят кожата си.

Той помълчал, и в очите му блеснала тайнствена искрица.

– Има само едно същество, чийто съвет не е помрачен от страх пред Мукара. Тя не познава нито подкуп, нито лъжа, защото пази вечните врати. Попитай Аминон.

Ацамаз потръпнал. Името на стража на отвъдния свят прозвучало като гръм.

– Аминон? Стражът на царството на мъртвите? Но как? Вратите се отварят само за усопшите...

– Да, – отговорил конят. – И в този момент имаш възможност да зададеш своя въпрос. Но трябва да тръгнеш преди залез. След като слънцето се скрие, вратите се затварят, и никаква сила не може да накара Аминон да ги отвори до сутринта.

– Напразно се безпокоиш за залеза, мой коню. Пътят към Страната на мъртвите е бърз, но пътят обратно е дълъг. Трябва да се запасим с провизии.

– Ацамаз, вероятно от вълнение и гняв си забравил, че аз не съм обикновен кон. В походната ти торба, прикрепена към седлото ми, вече има достатъчно за обратния път.

Ацамаз се изправил. Гневът и объркването отстъпили място на решимост. В очите му засвяткала същата стомана, която била в тях, когато за първи път яхнал този кон.

– Тогава тръгваме. Сега! – казал Ацамаз и излязъл от конюшнята. Конят излязъл след него и гордо изправил глава, и могъщата му шия се извила в прекрасна дъга.

– Аз винаги съм бил готов. Яхвай, мой ездачо.

Агунда изтичала от кулата и, застанала пред коня, строго попитала мъжа си:

– Ацамаз, къде си се запътил? Отново война?

– Не, любов моя. Този път няма да препуснем на война, а там, където свършват всички войни. И ще узнаем от самата вечност как да върнем живота на нашата мъртва страна.

Агунда се слисала.

Ацамаз с бързи, уверени движения оседлал коня. Нямало вече подигравателни думи за търсене на друг кон. Имало само пълно доверие и единство на целта.

Агунда с мълчалив упрек и вълнение гледала как Ацамаз се качва на коня.

Те препуснали далеч от каменната кула, от просъбудилия се, но спящ град, към неизвестността, отнасяйки със себе си последната надежда на Страната на нартите – в царството, където надеждата отдавна вече била участ на мъртвите...

Глава 3. Пътят към Страната на мъртвите

Пътят към Страната на мъртвите минавал през Града на мъртвите в Даргавс. Това са склеповете, в които почиват телата на умрелите от чума. В гробовете и склеповете на гробищата, Градовете на мъртвите, почиват само телата на умрелите, а душите им се намират в Страната на мъртвите. Когато започнала тази страшна епидемия, всички страни затворили границите си. Затворила границите си и Страната на нартите. Старейшините въвели строга карантина за всички, желаещи да влязат в нея предели. Въпреки ропота на недоволните, в страната нямало нито един болен, докато болестта косила хиляди жертви в съседните страни. Изглеждало, че бедата ще отмине Страната на нартите. Но чудо не се случило: по заповед на Мукара изведнъж границите били отворени. Сырдон и Шатана, които най-добре разбирали от лечителство, буквално умолявали това да не се прави, но Мукара бил непреклонен...

Ням укор за неговата жестокост и безумие стоят скръбните склепове на Града на мъртвите в Даргавс.

Продължавайки пътя си, Ацамаз и конят му по обед достигнали брега на реката, разделяща Страната на живите и Страната на мъртвите. Водата на реката била гъста, по-скоро приличаща на мъгла. Тя течала скръбно и бавно, сякаш преодолявайки тежестта на своите непрестанни размисли за цената на Живота и Смъртта. Брегът от страната на Ацамаз бил в краските на света на живите, макар и помръкнали: повехнала трева, увехнали цветя, сиво небе... на другия бряг царували вечен, замръзнал сумрак, тишина, която можеш да усетиш с кожата си. Неподалеч от брега се издигали огромни, черни, величествени като самата скръб врати към Страната на мъртвите. Те били плътно затворени. Ацамаз, уморен, с помръкнал поглед, слезнал от коня при самата крайбрежна ивица и се вгледал. Но нито звук, нито светлина, нито жива сянка не се виждала зад тази непоколебима преграда.

Ацамаз чакал.

Така минало известно време.

Могъщите крила продължавали да стоят плътно затворени, но пред тях във въздуха бавно започнала да се събира бяла мъгла, тя вече заприличала на бяло облаче, а сега в него се показало белоснежното лице на Аминон. Нейните черти са прекрасни и невозмутими, в очите – покой и умиротворение, но не бива нито за минута да се забравя, че тя е гръзен страж, охраняващ вратите, водещи към Страната на мъртвите.

Аминон гледала Ацамаз, и нищо в нейния поглед не издавало нито очакване на думи от пристигналия, нито изумление, нито чувствата, които изпитвала или не изпитвала.

Ацамаз във вълнение мълчал, не знаейки как да започне разговор с тази, чието име избягвали да произнасят без крайна нужда, а ако го произнасяли, то с безкрайно уважение и трепет.

– Тези врати няма да се отворят за теб днес, Ацамаз. Днес никой няма да умре в Страната на нартите, – казала Аминон с тих, но твърд като скала глас.

– Велика Аминон, стражо на вратите към Страната на мъртвите! Моля те, пусни ме при най-мъдрите от отминалите. Гласът ми се дави във вълнение и объркване, и няма при кого да попитам за съвет, освен при отминалите предци.

– Гласът ти чувам, Ацамаз, названия син на Шатана. Знам какво си замислил. Но Законът на Вечността ме принуждава да спра порива на сърцето ти, достойни сине на нартите. Какво те доведе тук? Нима делата в Страната на нартите са толкова зле, че живите не са в състояние да ги поправят?

Ацамаз горчиво се засмял:

– Живите? Велика Аминон, ние повече приличаме на мъртви, отколкото онези, пред които ти отваряш тези врати. Духът на нартите ни напусна, Аминон. Разделихме се в самите себе си, и няма в нас предишното единство. Гъста мъгла на недоверие и вражда проникна в сърцата ни. Седим на една маса на пирове, но говорим на различни езици. Героите са забравени и служат за посмешище и забава. Врагът със сладки речи отрови сърцата ни със своята отрова, и той бавно убива всичко, което правеше нартите нарти.

Аминон внимателно изслушала думите на Ацамаз и му отговорила:

– Нарте Ацамаз, раздорът сред живите е бил винаги. Народите и страните, като хората, се раждат, растат, постигат величие, отслабват и умират. Като хората, народите могат да обичат, да вярват, да се борят, да губят, да побеждават. Като хората, тях могат да ги ранят или убият. Като хората, те могат да се разболеят, да загинат в славна война или безславно да умрат от болести: от мързел, от страх, от високомерие, от ситост, от себелюбие, празнота на ума, безразличие и загуба на своята личност. Но силата на нартите е в това да намерят път към себе си дори чрез раздор.

– Грешиш, Аминон! Няма у нартите никаква сила! Младежта ни бяга от Страната на нартите, търси по-добра участ в чужда земя, а градовете и селата опустяват. Остават старците и онези, на които няма къде да отидат. И освен това отделни безумци, вярващи в разума на нартите. Но какво могат те? Остарели в очакване на това, което го няма, те пребивават в оковите на безкрайното самота, слаби и беззащитни. Сказителите, преди уважавани в народа, станаха плахи и предвидливи. В техните сказания няма вече правда, а желание да угодят на силните.

– Неужели толкова силен е страхът им пред стражата?

– Не знам, Аминон, – казал Ацамаз и навел глава. – Аз дойдох тук с надеждата да узная правдата. Донесох тук много въпроси, и нито един отговор. В объркване съм, Аминон, помогни ми.

– Не мога да ти помогна, Ацамаз. – гласът на Аминон бил същият като преди, но на Ацамаз му се сторило, че в него проблеснала капка съчувствие.

– Дай ми да премина, да попитам бащите – накъде вървим и как да бъдем?

Аминон поклатила глава, и в този жест Ацамаз ясно видял печалта на хилядолетията:

– Не, Ацамаз. Търсиш жива вода в пресъхнало русло. Отговорите на въпросите на Страната на живите не могат да се търсят в Страната на мъртвите. Там ги няма. Това е закон на мирозданието, стар и незиблем, по-стар от земята и небето и всички светила, и съзвездия и небесни тела.

– Но тяхната мъдрост...

– Тяхната мъдрост – за тяхното време. Те са се били с великани и са варили бира за древните богове. Техният съвет за теб би бил като стара карта за пътник, вървящ по нов път. Те са живели в друго време. Тяхното решение би било просто: да се събере Ныхас, да се обяви война, да се вземе меч и да се сокруши врагът с меч. Но днес, Ацамаз, кого ще сокрушиш с меч? Своя народ? Своето объркване? Своя страх и гняв? Ти се бориш с невидимо зло. Тази битка – не е за мъртвите. Тя е – за живите.

Чувайки тези думи, Ацамаз клюмнал с глава.

– Няма да ме пуснеш. Обречени сме, Аминон. Скоро пред твоите врати ще се появят хиляди...

– Тези врати ще пропуснат и хиляди, и десетки хиляди. Но не мисли, че това ми носи радост, славни творецо на божествена музика. Ти търсиш готов отговор там, където трябва сам да го създадеш. Духът на нартите не е в това сляпо да копираш предците, а в това да бъдеш достоен за тях. Да намериш своята сила, своята мъдрост, своя отговор на предизвикателството на своето време. Да събереш не съвет на старейшините в Страната на мъртвите, а свой, жив съвет в Страната на живите. Трябва да говориш не с мъртвите, а с живите. Това е твоят път, Ацамаз. Пътят на Живота. И той е – сред живите.

Ацамаз мълчаливо гледал неподвижната вода, раменете му били прегърбени под тежестта на безизходността. Той вдигнал очи, за да погледне Аминон и да се сбогува с нея.

Аминон казала:

– Постой, Ацамаз. Не мога да те пусна и не мога да дам съвет за твоя свят, но има древно правило, което действа във всички светове. Не ставай подобен на онези, които осъждаш. Ако на своя път срещнеш този, който се нуждае от помощ, изгубил се е, затънал е в тресавището на отчаянието или е ранен и не може да върви – спри. Похарчи своето време, своята сила, сподели с него вода и храна. Помогни му да се върне в своя дом, в своето семейство, в своя свят.

Ацамаз я гледал с очи, лишени от всякаква надежда. Аминон продължила:

– Ако върнеш жив, доброволно вървящ по пътя към Страната на мъртвите, то ще намериш сили да откриеш отговорите на всички въпроси. Те са – в Страната на живите, сред живите, за живите.

С тези думи облачето, от което говорела Аминон, започнало да се топи.

Ацамаз бил недоволен от изхода на разговора, но не искал да бъде невежлив, още повече чувствайки благодарност, че великата Аминон изобщо пожелала да говори с него, и побързал с цялата искреност да произнесе:

– Благодаря ти, Аминон. И прощавай.

При последната дума лицето на Аминон едва забележимо трепнало, но, виждайки, че Ацамаз вече и сам се смутил, разбирайки допуснатата грешка, стражът на вратите към Страната на мъртвите не стала да казва нищо, и бялото облаче окончателно се стопило във въздуха.

Ацамаз продължавал неподвижно да стои, мислейки за думите на Аминон, докато верният кон не изпръхтял зад гърба му, напомняйки, че трябва да се върнат обратно, в Страната на нартите.

– Сгреши, мой коню, мой приятелю, – обръщайки се, казал Ацамаз. – Аминон не ни отвори вратите към Страната на мъртвите.

– Аз не казах, че тя ще ни отвори вратите към Страната на мъртвите, – отговорил конят. – Казах, че на нея може да се зададе въпрос.

Конят помълчал и добавил:

– Аминон ни оказа голяма любезност, Ацамаз: тя говори с теб, и даде ключ, къде да търсиш отговорите.

Глава 4. Пътят към Страната на живите

Ацамаз нищо не отговорил на коня. Той го хванал за юздата, и заедно тръгнали далеч от това място.

«Каква нелепост? – мислел Ацамаз. – Как може да се върне жив, доброволно вървящ по пътя към Страната на мъртвите?»

В този ден той така и не се върнал в седлото. Всички мисли били обхванати от размисли за думите на Аминон...

На седмия ден от пътя видял Ацамаз от коня си далеч напред по извиващия се път черна точка. Юношата много се учудил и не повярвал на зорките си очи: как може прост смъртен доброволно да върви към Страната на мъртвите! Ацамаз яхал по мрачния прашен път, с душевно вълнение отдавайки се на тревожни мисли.

Верният кон усетил мислите му и му казал:

– Ацамаз, в живота има различни случаи. Но трябва да изчакаме, докато пътищата ни се съберат, и да попитаме него самия.

След шест часа път в неспешни разговори ездачът и конят му вече виждали пътника доста отчетливо. Това бил подростък, почти дете. Той вървял бавно, тежко стъпвайки на двата си крака. Виждало се, че върви с последни сили, едва търпейки болка, и му струва големи усилия да не я показва на лицето си. Ацамаз слезнал от коня и се приближил до него. Момчето спряло. Нартът внимателно погледнал момчето в очите, после погледът му се плъзнал по бедната, но чиста дреха и се спрял на прашните, мръсни боси крака, които от дългия път били разранени до кръв. Ацамаз разбрал, че по пътя обувките на момчето се разпаднали, и то продължило да върви, без да прецени силите си.

Той отново погледнал момчето в лицето и казал:

– Здравей, пътнико. Не питам какво те е накарало да тръгнеш по този път, какво искаш да намериш в Страната на мъртвите. Но ти вървиш на ранени крака, мръсотията на пътя ще влезе в кръвта ти и ще те погуби!

Момчето, изнемогвайки от умора и болка, не чуло как се приближил Ацамаз. То тежко въздъхнало и нащрек погледнало Ацамаз.

– Онзи, който гори в огъня на душевната болка, не чувства болката на тялото, – дръзко, но тъжно отговорило то с безкрайно уморен глас. – Не го плаши и смъртта: аз вървя към Страната на мъртвите, за да видя мама!

Чувайки тези думи, Ацамаз пребледнял, проникнат от жал към момчето, и не намерил какво да отговори. Но конят на Ацамаз казал на момчето с човешки глас:

– В такъв вид няма да те пуснат в Страната на мъртвите.

Момчето потръпнало, учудвайки се, че конят говори, и изумено го погледнало. Погледнал коня и Ацамаз. Него, на свой ред, го учудило казаното от коня. Но конят едва забележимо му отговорил с поглед: «Довери ми се». Този поглед разбрал само Ацамаз.

– Какво ти трябва от мен? – с предизвикателство попитало момчето.

– На първо място, трябва да си починем, – казал конят. – Не знам как вие, хората, а лично аз съм много уморен.

Момчето с възмущение погледнало коня и изстреляло:

– Ти си уморен – ти си почини. А аз ще си почина, когато достигна целта си!

– Трябва да си починем, – меко казал Ацамаз на момчето, пропускайки покрай ушите му грубостта. – Ще си починем, а после заедно ще се повозим на коня ми. Ти си лек, той дори няма да те усети. Ще си починем, и конят ще си почине, а после, на отпочинал кон, до мястото ще стигнем много бързо. По-бързо, отколкото пеша.

На Ацамаз му било боливо да осъзнава, че момчето със собствените си крака, по своя воля, бърза към Страната на мъртвите, но той разбирал, че не може да го спре със сила и уговорки, затова обещал на подростъка това, което той искал да чуе.

Момчето бързало, защото искало по-скоро да попадне в Страната на мъртвите, за да се срещне с любимата майка, а Ацамаз отдавна бил свикнал да не се съобразява с умората, ако дългът го изисква. Но, съгласявайки се да си починат, Ацамаз изхождал от молбата на коня, а момчето било привлечено не от перспективата да се повози на скакун, а от възможността да ускори така желаната сладка среща с умрялата мама.

На крайпътната ивица растели три дъба, образувайки върховете на триъгълник. Техните широки корони давали добра сянка. Юношата, момчето и конят влезли в тази сянка. Конят усетил неподалеч малък ручей с прозрачна вода и довел там пътниците.

Ацамаз и момчето дали на коня да пие, после се умили от пътя.

Конят заповядал на момчето да спусне във водата ранените си крака. Момчето така и направило, измивайки кръвта и пътния прах, и видяло, че раните на краката му зараснали, и болката я няма, лицето му озарила радост.

Но – само за половин миг...

Момчето на боси, но здрави крака пристъпило към коня и в знак на благодарност несмело погалило с длан дългата му шия. Конят го погледнал с големите си черни очи и сложил глава на рамото на момчето. То прегърнало коня с две ръце и се притиснало с буза към главата му. От окото на момчето се търкулнала сълза, която се скрила в гъстата козина на голямата черна буза на коня. Чувствайки, че ей сега ще загуби суровото си настроение, конят изпръхтял и лекичко подбутал детето към Ацамаз, мол, иди да хапнеш, на мен също ми трябва да се подкрепя.

Ацамаз свалил от коня пътната торба, разстлал на тревата покривка и разложил угощенията. Виждайки, че не искат да го обидят, подростъкът станал по-мек, и доверчиво седнал до Ацамаз, а конят започнал да щипе зелената сочна трева.

Ацамаз сложил най-добрите късове пред момчето, а сам мислел каква силна болка е преживяло бедното дете заради смъртта на майка си, каква силна тъга гложди сърцето му, ако заради среща с нея е готов да отиде дори в Страната на мъртвите! Нартът искал да уталожи болката на момчето, да намери за него думи на утеха, които биха го ободрили и подтикнали да промени своето намерение, и вече нужните думи били готови да полетят от устните му, но в последния момент едни му се стрували твърде слаби, други – твърде груби, трети – твърде неубедителни, четвърти – твърде повърхностни, пети – твърде сложни.

Ацамаз мълчал. Мълчало и момчето. Всеки мислел за своето. Безгрижно пеели птиците. Звънко журчал ручеят.

А добрият Уадымс печално шумел в листата на дърветата.

Ацамаз бил закусил съвсем наскоро. Затова ял неспешно, а виждайки, че момчето, което няколко дни вървяло без храна и вода, вече изяло своя дял, без размисли сложил пред него и своята част от трапезата.

Конят също се наял и легнал до пътниците.

– Ацамаз, изсвири ни на вълшебната си свирка, – казал конят. Ацамаз учудено погледнал коня, – ведь конят знаел, че Ацамаз е уморен, и му се иска да си почине, но, виждайки особения, само на него разбираем поглед на коня, не стал да възразява. Той извадил от торбата вълшебната си свирка, а торбата сгънал и протегнал на момчето, за да я подложи под главата си, а сам седнал в подножието на могъщия дъб и набрал пълни леки гърди въздух...

От вълшебната свирка на Ацамаз бавно и неуверено, като първите стъпки на новородено еленче, предпазливо се изляла тиха, прозрачна мелодия, преизпълнена с дълбока печал. Тя приличала на дълго ехо от звъна на ледени висулки от чист планински кристал. Постепенно мелодията набирала сила; тя ту като изтръгнала се от примките гугутка се издигала към края на небесата, ту, подобно на вятър, люлеещ узрели ниви, тичала над самата земя, и нейните звуци неспешно, но все по-уверено влизали в самото сърце на размореното от обяда, измъчено от тъга, изнурено от пътя спящо дете.

Звуците на музиката се разплисквали във въздуха далеч наоколо, не оставяйки никого равнодушен. Птиците замлъкнали, очаровани от невероятната им красота, конят на Ацамаз затворил очи, за да не види никой сълзите му, и дори много видялият Уадымс с мъка сдържал вълнение и печал.

В горчиво ридание, преодолявайки всички оттенъци и съчетания на тъга, мъка и съжаления, потапяйки се в самите дълбини на безизходността и отчаянието, мелодията се сменила със светла тъга, успокоение и умиротворение, които с нежна ръка ласкаво докосвали най-тънките струни на изтерзаната душа, лекували раните ѝ, облекчавайки бремето на неизплаканите сълзи, уталожвайки болката, дарявайки очакване на слаб отблясък на надежда.

Момчето лежало на страни, подложило под бузата си пътната торба на Ацамаз.

Звуците на свирката го обгърнали с вълшебните си вълни, вдигнали го на невидими ръце и го притиснали към гърдите.

Звуците на свирката, скръбно стъпвайки, влезли в сърцето му, проливайки горчиви сълзи за неговата мъка.

Звуците на свирката се сплитали в линии и цветове, и пред затворените очи на спящото момче се появил образът на майка му.

– Защо бързаш към Страната на мъртвите, сине мой? – попитала майката. – Какво си забравил във владенията на строгия, но справедлив повелител на Страната на мъртвите, непреклонния и непоколебим Барастыр?

– Мамо, не мога без теб, – отговорило детето. – Вървя към Страната на мъртвите, за да те видя, да погледна в очите ти, да чуя гласа ти, да усетя мириса ти, мириса на нашия дом, на хляба, на уюта и доброто. Искам да ти разкажа, че се научих да кося трева, да работя с дърво, знаеш ли, сам направих за братчето малко столче с три крака, то толкова се зарадва, исках да ти разкажа, за да се зарадваш и ти заедно с мен...

– Всичко виждам, сине, радвам се, гледайки как растеш, съзряваш. Радвам се, че слушаш баща си, помагаш на сестра си, грижиш се за братчето. Оттук всичко ни се вижда. Но на живите е затворен пътят към тази страна. Законът на Страната на мъртвите е суров и незиблем: всеки, дошъл тук по своя воля, воден от тъга и униние, цяла Вечност се скита в тъмнина, в плен на тъгата и самотата, без надежда да види родно лице, без надежда да намери желаното, без надежда за прошка.

– Много тъгувам за теб, мамо.

– Никога няма да ме видиш, ако предадеш себе си в ръцете на слабостта, не изпълниш дълга си в Страната на живите. Задължително ще се видим, – но само когато дойде времето. Ако ли поставиш своята воля над предопределения отгоре Закон на Живота, то няма такава сила, която да позволи да се видим отново.

– Без теб ми е много тъжно и самотно.

– Винаги съм до теб, сине. По-близо, отколкото мислиш. Не ме виждаше, защото голямата мъка временно замъгли погледа ти. Но аз ще ти помогна.

– С какво ще ми помогнеш, мамо?!

– Ще ти кажа къде да ме търсиш. Търси ме в любящото сърце на баща ти. Търси ме в очите на голямата ти сестра. Търси ме в смеха на малкото ти братче. Търси ме в тяхната любов, те толкова дни полудяват, не знаейки къде си... Но най-важното – търси ме в себе си, в своите добри дела... – и, помълчавайки, добавила: – Ако ме обичаш истински.

– Обичам те, мамо, обичам те истински, – промърморило момчето и, потръпвайки, се събудило от сън. То отворило очи, вдигнало глава и се заслушало в звуците на музиката на Ацамаз.

Музиката на Ацамаз още не била забравила своята тъга, но изглеждащата непреодолима гъста черна нощ в звуците на музиката се стопила под първите разсъмващи лъчи на слънцето на надеждата на новия ден.

Музиката на Ацамаз запазвала своята чистота и величие, но сега носела на крилата си надежда, увереност, сила и вдъхновение.

Музиката на Ацамаз звучала като истински химн на живота!

Конят на Ацамаз благодарил на стопанина си с възхитен поглед. Тревата станала по-зелена, цветята в нея – по-ярки, птиците се развеселили, и дори погрустялият Уадымс се възродил духом и започнал да обдухва земята с нова сила.

Виждайки, че момчето се събудило, Ацамаз спрял да свири. Момчето седнало на тревата и замислено навело глава. Виждало се, че иска да каже нещо. Конят също се повдигнал на предните колене и гледал подростъка.

Ацамаз и конят мълчаливо чакали.

Накрая, момчето се събрало с мисли и произнесло:

– Исках да намеря майка си в Страната на мъртвите, но не знаех, че тя е тук, в Страната на живите. Затова се връщам у дома, при мама.

Конят на Ацамаз препускал обратно с лекотата на елен, скачащ по познати пътеки. Пътят към Страната на мъртвите бил недълъг, но тежък и труден, както и за неговия ездач, защото бил помрачен от тежки размисли и вълнение. Сега на душата на коня било леко и радостно, защото спасили детето от необмислено решение. Момчето, седящо зад ездача, здраво се държало за пояса му, и вече не гледало с тъга, – неговите повъзрастнали очи изразявали ново разбиране на вечните закони на живота.

Ацамаз бил прав – пътят към Страната на мъртвите е бърз, но пътят обратно е дълъг. Половин ден път в едната посока и няколко дни – в другата. Момчето било родом от село Црау близо до знаменитото поле Зилахар. Там бил неговият дом, там безуспешно търсели и чакали него баща му Аламат, голямата му сестра Зарина и малкото братче Домбай. Пътниците ту спирали на почивка, ту се движели покрай зелени хълмове, през сребристи ленти от реки, оставяйки зад себе си тъмни гори и поля... Ацамаз мълчал, размишлявайки за думите на Аминон, и само от време на време казвал на момчето да се държи по-здраво.

Към вечерта на седмия ден след срещата по пътя към Страната на мъртвите в далечината се показало полето Зилахар, а ето и самият Црау. Конят сам познал дома на окрайнината, където живеело момчето, и без да намалява ход, се понесъл към него. В двора на дома на коленете на по-голямата сестра-подростък седяло и плачело малко момче, сестрата, самата с разплакано лице, го галела по главата и се опитвала да го успокои с ласкави думи.

На улицата пред дома стояла тълпа от уморени мъже и юноши, върнали се от поредните търсения. Те гръмко обсъждали къде още не са търсили, и къде по-вероятно може да се намери изчезналото дете. Един от тях поискал прошка и се изказал в смисъл, че ако не са намерили за седмица, то най-вероятно напразно губят време и хабят сили, и вече е време да се помисли за спазването на подобаващия обичай, но му зашикали и започнали да го упрекват в безчувственост.

Сред мъжете се откроявал един с особено измъчен, отчаян и нещастен вид. Това бил бащата на детето Аламат. Той бил само на пет години по-стар от Ацамаз, но мъката от загубата на любимата жена и големия син бързо наложили на лицето му печата на старостта. Сърцето на момчето забило по-често – то видяло каква мъка е причинило на близките си с изчезването си, и го обхванало дълбоко разкаяние, и то заплакало.

«Само това им липсваше след смъртта на мама», – мислело детето, упреквайки се за егоизма и малодушието.

Чувайки тропота на коня и плача на детето, Аламат рязко обърнал глава. В очите му се отразили нащрек и изумление, но веднага погледът на бащата паднал на сина, седящ на коня зад непознат ездач. Всички моментално замлъкнали, замръзвайки в очакване на обяснения за такова чудо.

– Татко! – плачейки извикало момчето, още преди конят окончателно да спре.

Ацамаз леко скочил от коня и помогнал на момчето да слезе на земята. Виждайки брата, Зарина изпищяла, затиснала уста с ръка, а после се хвърлила към него. След нея изтичало и Домбай. Малкият радостно се засмял и се хванал за крака на брата, а Зарина, забравяйки за сълзите, се нахвърлила върху него с упреци:

– Ще те набия, негоднико!

Аламат, не вярвайки на очите си и без да казва нито дума, приклекнал, сграбчил сина в обятията си, притиснал го до себе си толкова силно, сякаш искал да се убеди, че не му се привижда. От гърдите му се изтръгнал сдавеният, подобен на стон, дъх. Спомняйки си, че адатите забраняват да се проявяват бащински чувства, той бързо се изправил и, леко се отдръпвайки, строго попитал сина си:

– Къде беше, Æндон? [Забележка: «æндон» (осет.) – стомана] Къде се губи?

Момчето продължавало да плаче, и едри капки текли по бузите му, падайки на прашната земя.

Аламат вдигнал поглед към Ацамаз, стоящ до коня. В очите му се четяли изумление, объркване и безмерна благодарност.

– Ацамаз?.. Синът на стария Аца? – прошепнал той, узнавайки героя. – Това си ти... Това ти ни го върна...

Ацамаз възразил:

– Аз само го приближих на своя кон. Но пътя към дома намери той сам.

Тогава Аламат притиснал ръка към сърцето си.

– Няма благодарност в света, която да е достатъчна, за да ти се отплати за този дар. Ти ми върна сина. Ти им върна брат. Името ти ще бъде свещено в този дом, докато в него гори огнището.

Ацамаз навел глава и вдигнал длан, молейки го да спре. – Мълчи, Аламат. Не на мен се полага твоята благодарност. Изслушай сина си.

На всички им било любопитно какво ще разкаже момчето. Аламат поканил всички в двора на дома си и настанил сина си на грубата дървена пейка. Всички се струпали около него. Зарина донесла на брат си и на госта студена вода, а на коня – малко сено, а малкият Домбай се настанил на коленете на върналия се брат, прегърнал го с две ръце за шията. И момчето, заеквайки и гледайки ту към баща си, ту към Ацамаз, започнало.

– Аз... тръгнах да търся мама, – тихо започнало то. – Толкова ми беше самотно и боливо без нея. Мислех, че само там, в онази страна, в Страната на мъртвите, ще мога отново да я видя, да поговоря с нея. Исках да ѝ разкажа, че се научих да кося трева, че направих столче за Домбай... – гласът му трепнал, и то прегърнало братчето си. – Вървях, без да чувствам нито умора, нито глад. Само една тъга.

То замлъкнало, събирайки дух.

– Но после... после срещнах Ацамаз и неговия кон... – тук момчето се запънало и благоразумно решило да премълчи това, че конят на Ацамаз говори, за да не го вземат на смях. – Ацамаз ме нахрани и изсвири за мен на свирката си. Аз заспах. И ми се присъни тя... мама... Тя каза... – момчето затворило очи, стараейки се дословно да си спомни майчините думи. – Мама каза, че никога няма да я намеря там, ако не изпълня дълга си тук, в Страната на живите.... че тя винаги е с мен... че трябва да я търся в твоето сърце, татко, в очите на Зарина, в смеха на Домбай... и в себе си. В своите добри дела. И тогава... тогава разбрах. Не бягах към нея. Бягах от вас. От вашата болка. От своята болка. Но болката я носех със себе си. А мама... мама всичко това време беше тук, у дома... И на мен... на мен вече не ми е боливо, татко!

Аламат слушал без да прекъсва, и се удивлявал на не по годините мъдрите думи на сина си, който в очите му още минута преди бил съвсем още неразумен ребёнок.

– Тя беше права, сине, – отговорил той, и помълчавайки, добавил: – Тя винаги беше права...

Ацамаз постоял малко настрана, давайки на семейството да преживее този момент. После погледнал коня, който разбиращо кимнал с благородната си глава.

– Време ми е, – тихо казал Ацамаз. Аламат скочил.

– Остани! Почини си! Сподели с нас трапезата! Ние сме в вечен дълг пред теб!

– Твоят дълг е да живееш. Да отгледаш децата. Да помниш тяхната майка. Дълг пред мен няма, – Ацамаз се усмихнал със своята рядка, топла усмивка. Той погледнал децата. – Пази ги. Те са твоето най-голямо богатство.

Неговата мисия тук била завършена, но дългът го зовял на път. Той мислел за това, че дори на границата със смъртта може да се намери най-главната мъдрост – мъдростта на живота и любовта, която е по-силна от всяка тъмнина.

Ацамаз ловко скочил в седлото. Хората го гледали с благоговение и безкрайна признателност.

Глава 5. Предай им, че са идиоти!

«Ацамаз ловко скочи в седлото. Хората го гледаха с благоговение и безкрайна признателност, – в просторния светъл кабинет на Мукара юноша-помощник от далимоните, стоящ в края на дългата маса, му четеше донесението на агента от секретната стража. – Ацамаз дръпна юздите, и конят му се обърна. Но той пое не по пътеката, водеща към Даргавс, а по широкия път, който води към столицата на Страната на нартите, град Дагом. Конят го понесе леко и бързо, оставяйки зад себе си малката къща, където отново светна светлина и се чуха гласове, и където момчето най-после намери майка си – не в страната на вечния покой, а в страната на живите, в своето собствено сърце....»

– Не мога да слушам това! – внезапно изрева златнокосият Тихъфирт Мукара. – Кажете му, – нека се определи, агент ли е или, в края на краищата, поет!

– Така пише той, нашият благодетел, – покланяйки се, отговори помощникът.

– Стига, – заповяда Мукара. – Разпитайте Аламат, не се ли е създало у него чувство, че Ацамаз нещо замисля.

– Вече разпитахме, благодетелю. И Аламат, и Андон, и Зарина, и всички, които участваха в търсенето на Андон.

Мукара въпросително погледна помощника. Той поклати глава.

– Ацамаз не каза нищо подозрително. Не направи неразбираеми знаци. Изражението на лицето съответстваше на ситуацията. Това потвърждава нашият човек, който беше с участниците в търсенето от началото до заминаването на Ацамаз.

Помощникът премести книжата в края на купчината и пробягна с очи тази, която се оказа отгоре.

– Домбай също разпитаха, и нищо...

– Предай им, че са идиоти! – грубо го прекъсна Мукара. – Впрочем, не е нужно, сигурно и самите те знаят.

Младият далимон покорно се поклони, но Мукара забеляза как едва забележимо раздразнено трепна опашката му.

– Всичко, за днес стига, – каза Мукара, давайки да се разбере, че е узнал всичко, което искаше.

Глава 6. Русалката не познава гласа на нартите...

Без да изчака началото на музикалната програма, Русалката докосна раковината. Настъпи гнетяща тишина, прекъсвана от крясъците на чайките и плисъка на прибоя. Котката Баюн седеше мрачна като буря.

– Недей, Русалке, да изключваш радиото. Искам да послушам какво предава Страната на нартите, – каза Баюн.

– Коте, не ми харесва всичко това. Не ровен час, с прост интерес няма да се мине, – с вълнение отговори Русалката.

– Мила Русалке, в Тридеветото царство, Страната на нартите и Поднебесната живеят моите приятели, в смут съм, – възбудено каза Баюн.

Русалката два пъти докосна с изящния си пръст вълшебната раковина.

– Радио Страната на нартите, – каза тя на раковината.

Чу се лек щрак, и тишината на вечерта се изпълни с размерения, уверен глас на диктора.

– Слушахте интервюто с благородния Алаф, който разказа за първостепенните задачи, стоящи пред Страната на нартите в сферата на осигуряването на сигурност и благоденствие. Продължаваме нашата програма. За външните заплахи, представляващи опасност за нартите в условията на външен натиск, ще разкаже известният глашатай, възвестителят на истината, премъдрият Хазнаг.

Чу се нов глас – кадифен, проникновен, пълен с непоколебима убеденост.

– На първо място, бих искал да въздам хвала на нашия мъдър владетел Урузмаг и на нашия благороден покровител великия Тихъфирт Мукара Златнокосия. В трудно време им се падна да натоварят на себе си онова тежко бреме, което те с цялата си кротост и непоколебима храброст носят в беззаветно и безкористно служение на Страната на нартите и нейния храбър, трудолюбив народ. Днес мирният живот на Страната на нартите е подложен на големи изпитания. Враговете искат да завладеят нашата земя и да присвоят нашите богатства. Особено огорчава и възмущава, че до време на тях им се удаваше да скриват коварните си замисли. Решителното и смело разкъсване на дипломатическите отношения с Тридеветото царство, Лукоморието и Срединното царство беше единствената стъпка, която позволи да се опази нашият народ от голяма беда.

– Разкажете, моля, по-подробно какво е известно до този час.

– На нашата доблестна стража стана известно, че владетелят на Тридеветото царство цар Берендей (между другото, незаконно узурпирал трона) готви нападение срещу Страната на нартите, и вече е подготвил цяла армия от шпиони и лазутчици. Те трябвало да посеят сред нартите ропот и недоволство от добрите дела на нашия мъдър владетел Урузмаг и благородния покровител Мукара, за да създадат благоприятни условия за армията за нашествие, водена от воеводата Черномор. За щастие, тези коварни замисли станаха своевременно известни, и ние взехме вярното решение. Но и без това, отдавна трябваше да се разкъсат всякакви отношения с Берендей – този свиреп и кръвожаден самозванец. Страната на нартите прояви голямо търпение, след като стана известно за неговите престъпления.

– Какво конкретно стана известно, достопочтени Хазнаг?

– За това вече неведнъж се съобщаваше, но още веднъж ще напомня на нашите слушатели. Бившият цар, а в действителност – тиранин и самозванец Берендей, незаконно завзел трона, провеждаше терор и репресии срещу народа на Тридеветото царство. Той покриваше кръвавите престъпления на сина си – царевич Иван, който беше върколак, и в образа на вълк тероризираше местното население, внушавайки му страх и покорство пред безумното управление на Берендей. В страната бяха забранени общоприетите права и свободи. Особено жестока травля бяха подложени най-прогресивните сили на страната. Кощей Бесмъртни беше окован във вериги. На Баба Яга – възрастна жена – беше забранено да се появява в градовете и селата, а кафявите вълци живееха в постоянен страх. За щастие, в последно време чухме и приятни вести. Народът хвърли от себе си ярема на тиранията, Кощей и Яга обединиха силите си. Тях ги подкрепиха мавките, кикиморите, други благородни вълшебни създания, от кафявите вълци бяха формирани бойни отряди, и с общи усилия престъпният режим на цар Берендей беше свален. Верните на тиранина сили в момента удържат само малко парче гора, дните им са преброени, и след победата на прогресивните сили ще възстановим дипломатическите отношения с Тридеветото царство в пълен обем. Но остава проблемът с Лукоморието.

Котката Баюн и Русалката в тревога се спогледаха.

– Разкажете за това по-подробно, премъдри Хазнаг.

– Работата е там, че въпреки своите малки размери, Лукоморието активно се намесва в световните политически процеси. Владетелят на Лукоморието Кот Баюн е роднина на Берендей и неговото семейство.

Баюн смаяно се подаде напред, и вече отвори уста, за да каже нещо на Русалката, но вместо това нервно отпи глътка чай от чашата и продължи да слуша.

– Казахте «владетел»? Но Кот Баюн не издава закони, не събира данъци и не съди жителите на Лукоморието. Той няма армия и стража. Няма свита, дворец или видими поданици, които управлява. Как може да се нарече владетел?

– Прав сте. По-точно ще бъде да се каже, че Кот Баюн е върховен мистичен властел и въплъщение на сакралната зла сила на самото Лукоморие. Неговата опасност именно в това се състои. Макар в предишни времена, до възвисяването на нашия благороден покровител Мукара, неговият образ от нашите глашатаи се рисуваше в привлекателни тонове, дойде време да кажем истината. Кот Баюн живее в горите, далеч от хората, и мрази гостите. Този страшен звяр по цели дни седи на железен стълб и когато види приближаващ се пътник, започва да мърка и да му говори. Приспивайки бдителността на човека, котката се хвърля върху него, убива го и го изяжда. Това е много опасен звяр със стоманени нокти и зъби, който не познава милост и пощада. Особено ужасява, че Кот Баюн търси безнадзорни деца, омагьосва ги, завежда ги в гората, приспива ги и ги изяжда. Нашето разузнаване съобщава също за факти, когато той нападал самотни ловци и рибари, хвърлял се върху главите им, а после ги разкъсвал на части и ги изяждал.

– Неужели ловците и рибарите – въоръжени възрастни, силни хора – не можели да се защитят?

– Тук трябва да се знае спецификата. Кот Баюн приспива пътниците с разговори и пеене, и след това убива със железните нокти и зъби.

Кот Баюн в сърцата скочи и изключи вълшебната раковина.

– Русалке, всичко, което сега чу – мръсна лъжа! – възкликна той.

– Коте, предупреждавах те, че не ми се говори за политика, – помълчавайки, тихо каза Русалката. – В последно време вестите отвсякъде са такива, че главата ти се замайва. Не познавам гласа на нартите. В речите им... злоба някаква чужда.

Баюн мълчеше, стиснал юмруци. После, тежко въздъхвайки, започна нервно да се разхожда около дъба, пухкавата му опашка биеше във въздуха. След няколко кръга той спря, вземайки твърдо решение, и се пльосна в креслото до Русалката, стараейки се да се вземе в ръце.

– Русалке, трябва да тръгвам на път. Не мога да седя тук, докато там... докато за нас такива неща говорят. Трябва да узная какво всъщност става.

Девойката затвори очи. В тихата ѝ въздишка се чуваше и тъга, и разбиране, и предчувствие.

– Охх... Ведала е душата ми, че с прост интерес тук няма да се мине. Върви, коте. Но бъди внимателен. Светът стана... бодлив.

Кот Баюн кимна, гледайки натам, откъдето долитаха последните лъчи на залязващото слънце. Пътят предстоеше дълъг и, той го чувстваше с кожата и козината си, много опасен.

Глава 7. Живо съкровище или безжизнена съкровищница?

Ацамаз бързо препускаше по широкия път. В кълбата прах изчезваха очертанията на село Црау зад гърба му. Конят го пренесе в тясно, сенчесто дефиле при реката, там, където Терек с шум излиза от теснината в по-широко русло, към високите, почти съединяващи се скали, между които реката тече бързо и шумно. От лявата страна – стръмна пропаст, обрасла с тъмна гора, от дясната – почти отвесна каменна стена, по която се стичат тънки струи водопади. При самата вода – няколко големи плоски камъка, топли от слънцето през деня и студени през нощта.

На един от такива камъни, леко надвесен над водата, обичал да седи нартът Сырдон. Именно там, в сумрака, когато денят вече си е отишъл, а нощта още не е напълно встъпила в правата си, дошъл Ацамаз. Той слизал по едва забележима пътека, внимателно поставяйки крак, за да не разбуди дребните камъчета. Сърцето биело тежко – не от изкачването, а от това, кого му предстоеше да види.

Когато Ацамаз излязъл при реката, той веднага видял стареца. Сырдон седял на обичайния си камък, с гръб към пътеката, леко наведен напред. Въпреки топлия ден, той бил облечен в стара измачкана филцова шапка, на раменете му била небрежно наметната дълга, силно износена тъмнокафява бурка, под бурката се виждала изтъркана, закърпена черкеска, на пояса – прост кожен ремък, а на краката – стари, изтъркани ботуши, но общият вид на стареца издавал мъдрост и достойнство.

Ацамаз спрял на десет крачки. В този миг сърцето му се свило толкова силно, че дъхът му за миг спрял. Пред вътрешния му взор изведнъж се изправила онази страшна картина, която той не бил виждал със собствените си очи, но за която всички нарти говорели шепнешком, сякаш бояйки се, че думите могат да предизвикат беда: кипящият казан, детските викове, и Хамыц, стоящ над огъня с лице, на което нямало нито гняв, нито съжаление – само мрак на пустота и удовлетвореност.

После пред вътрешния взор на Ацамаз възникнал Сырдон, който дошъл, когато всичко било свършено. Който не изкрещял, не се хвърлил с кинжал, не проклел. Който мълчаливо събрал малкото, което останало от синовете му, и го отнесъл, притискайки го към гърдите си. И ето го седи тук – жив, но сякаш полупрозрачен, като отражение на луната върху разпенената повърхност на бързия Терек.

Ацамаз почувствал, че гърлото му се свило от желязна ръка. Той – не трепнал пред лицето на хиляда врагове, неведнъж гледал смъртта право в очите, посмял дори да тръгне към Страната на мъртвите – сега не можел да промълви и дума.

Пред него седял човек, който бил преживял това, което е по-лошо от смъртта, – и останал човек. Сырдон, без да се обръща, тихо казал:

– Знаех, че ще дойдеш, Ацамаз.

И само тогава Ацамаз успял да се събере с мисли. Защото разбрал: ако Сырдон е успял да остане – значи, и на нартите още им е рано да отиват в сянка.

Ацамаз много бил чувал за Сырдон, и не всичко можел да разбере умът му. Юношата произнесъл с глас, тежък като камък, който лежи на дъното на Дарял:

– Възрадвай се, Сырдоне, сине на Гатаг, светлия дух на течащите води... [Забележка: Възрадвай се! (Байрай!) – традиционно приветствие на осетинците].

– Радостта е участ на младите. Приветствам те, Ацамаз, сине на стария Аца от славния род Ахсартагката, – отговорил Сырдон. – Дишането на коня ти ми каза, че е изминал дълъг път. Дай му да си почине, – Сырдон посочил с длан друг камък, който стоял вдясно от него на брега на Терек, – уважи стареца.

Ацамаз заобиколил Сырдон, настанил се на предложеното му място и погледнал стареца, почтително навеждайки глава. Ръцете на Сырдон безсилно лежали на коленете му. Косата, някога черна като нощ, станала съвсем побеляла. Лицето, изглеждало, още вчера пруго и налято със здрав румен, жестоко било нарязано от дълбоки бръчки на мъка и скръб. Сивите очи, в които нартите били свикнали да виждат жизнерадостна лукава усмивка, паднали в дълбоките дефилета на тъгата и съжаленията. Раменете станали тесни, почти детски... годините и болката го направили още по-тънък, но не го прегърбили. На коленете на Сырдон лежал фандыр – онзи самият, дванадесетструнният, направен от костите на синовете му. Той не свирел. Просто държал инструмента, както държат спящо дете.

Сырдон, замислено гледащ бурните води на Терек, обърнал глава към Ацамаз. Юношата нерешително започнал:

– Кажи ми, мъдри Сырдоне, защо ти, чийто род благослови нартите с чиста вода от бързите реки, с риба в реките и с първата мелница, сам живееш така, сякаш нито зрънце, нито дори кост от риба нямаш право да наречеш свои? Могъл си пълни чаши със злато-сребро пред себе си да поставиш, могъл си кула да издигнеш по-висока от планината Урсхох, а вместо това – бедна бурка и изтъркани ботуши... Защо такъв избор, мъдри Сырдоне?

Сырдон изслушал сина на своя приятел и, помислил, отговорил невисоко, прекарвайки всяка дума през ситото на своите размисли:

– Ацамаз... Реката може да стане голямо море, но тогава тя ще прекрати своето движение. Така и човекът: когато от живо съкровище стане безжизнена съкровищница, то престава да бъде човек. Много неща съм видял, Ацамаз. Видял съм как златото влиза в сърцето – и сърцето става метал. Видял съм как властта влиза в устата – и езикът започва да говори както е угодно на властта и метала, а това не винаги е истина. Баща ми дари на нартите мелница, за да ядат хляб, а не за да ям аз злато. Аз взех от баща си само едно – стремежа да живея като жив човек. Реката в своето течение не трупа вода. Тя дава. И вода, и риба, и сила да движи камъните на мелницата, и своята повърхност за ускоряване на пътя...

Ацамаз бил поразен от мъдростта на Сырдон. Той помълчал, обмисляйки всяка чута дума и съхранявайки я дълбоко в своето сърце.

Накрая произнесъл:

– Много пъти си ни спасявал, Сырдоне. От стрели, от суша, от предателство, от нашата собствена глупост. Но никога не си назовавал цената нито с дума, нито с поглед, нито дори с намек. Кажи, Сырдоне, с какво дишаше сърцето ти в онези часове? Чакаше ли поне сянка на благодарност? Искаше ли после нартите да кажат: «Това го направи Сырдон»?

Сырдон помълчал и отговорил, кратко усмихвайки се само с ъгълчето на устните, но очите останали под лед, като водата на замръзналия Терек в люта студа:

– Когато слънцето свети на хората и ги спасява от мраз, нима то чака после да го погалят по главата и да му дадат златни монети или други подношения? Или когато вятърът обдухва земята, спасявайки хората от летния зной? Всеки от тях прави това, за което е създаден. Аз съм нарт. Да спасявам нартите – това не е подвиг. Това е това, за което се е родил всеки нарт. Ако започна да чакам награда – ще престана да дишам. А без дишане нартът – вече не е нарт, а сянка от камъка, на който е изсечена думата «нарт».

Сърцето на Ацамаз се свило, и с трепнал глас, който станал по-тих от най-тихия шепот, задал третия въпрос:

– А когато Хамыц... когато твоят дом стана пепел, а синовете ти –- кости в кипящия казан... когато най-страшната рана, която само баща може да получи, беше нанесена от ръка, която неведнъж си изваждал от беда... защо душата ти не почерня? Защо не стана вълк сред вълците? Защо вместо проклятие ни даде фандыр дванадесетструнен, чиито вълшебни звуци са по-звънки от кристал, по-прозрачни от вода и по-сладки от мед? За да звучат сълзите и паметта за твоите деца над нартите хиляда години?

Отдавнашната болка се стоварила върху Сырдон като снежна лавина посред гореща пустиня. Той помълчал и започнал да говори бавно, бавно произнасяйки всяка дума, сякаш изтръгвайки самото сърце с нагорещени щипци от разкъсаните си гърди:

– Ако позволя на омразата да се всели в душата ми, то мястото, където живееха моите момчета, ще бъде заето. А аз искам те да останат там. Докато те са там – аз още съм баща. Когато направих фандыра... не мислех: «Нека нартите узнаят моята болка». Мислех: «Нека моите деца продължат да живеят сред нартите. Нека те говорят с тях, когато аз вече не мога. Нека техните гласове останат, когато моето тяло отиде в реката на баща ми». Злобата убива мъртвите втори път. Аз не дадох на Хамыц втори път да убие синовете ми.

Ацамаз след дълго мълчание, почти с отчаяние възкликнал:

– Кажи тогава, мъдри Сырдоне... златнокосият Мукара и булатноустият Хамыц, като камък, висят на шията на Страната на нартите. Нартите още са способни да дишат, но въздухът става все по-малко. Шпионите на Мукара са навсякъде. Душат, кой с кого е стоял, кой с кого и за какво е говорил. Хората се боят да разговарят един с друг! Нашите девойки ги вземат като дан, думата на честта стана по-опасна от меча, а Урузмаг... сякаш спи на трон от сънна трева. Как да спасим страната от тази примка, без самите ние да станем такива като Хамыц и Мукара?

Сырдон след дълги размисли отговорил, гледайки в далечината, там, където Терек се слива с небето:

– Не с остър меч трябва да се бие, Ацамаз. И не с гръмка дума. Първо трябва отново да станем нарти. Докато се гледаме с подозрение, Мукара е по-силен от всички нас взети заедно. Докато мълчим там, където трябва да говорим, и говорим там, където трябва да мълчим – Мукара ще бъде по-силен от вас. Започни с малкото, сине на моя приятел. Престани да отместваш очи, когато видиш несправедливост. Поговори с този, с когото година не си говорил. Върни уважението на този, който го заслужава. Върни срама на този, който го е загубил. Когато нартите отново повярват един на друг – на Мукара и Хамыц няма да им стигнат нито златото, нито стражата, нито зъбът Аркъза. Властта на злото се държи не на мечове. Тя се държи на вашето мълчание, на това, че хората отместват поглед от несправедливостта, уповавайки се, че тя няма да ги докосне. Престанете да отмествате поглед, Ацамаз. И тогава камъкът сам ще падне от шията на нартите.

Ацамаз тихо, почти благоговейно казал:

– Тежък е твоят път, Сырдоне... Но, изглежда, правда говорят старите: най-чистите реки текат от най-дълбоките дефилета.

Сырдон за първи път се усмихнал истински:

– А най-чистите песни се раждат от най-чистите сърца, сине на стария Аца. Свири ги, Ацамаз. Свири дълго. Докато звучи музиката – моите момчета още са живи. И нартите още са живи.

Последвала дълга тишина, само далечният шум на реката – сякаш самият Гатаг тихо слушал и кимал на чутото.

Ацамаз дълго мълчал, попивайки тишината, която висяла между него и шума на Терек. Думите на Сырдон, тежки и ясни като речните валуни, легнали в душата му, заемайки в нея мястото, където преди била само ярост и нетърпение. Той станал от камъка, и костите му изпъшкали от дългата неподвижност, но вътре се появила странна лекота, сякаш от раменете му се свалил онзи самият камък, за който говорел старецът.

– Време ми е, сине на Гатаг, – най-после казал Ацамаз, и гласът му звучал вече не така, както в началото. В него нямало предишната каменна тежест, а имало тиха увереност на течението на Терек. – Конят си почина. А душата ми намери това, за което беше дошла. Скалата, на която може да се опре.

Сырдон не обърнал глава, но кимнал, все така гледайки водата. Ръцете му лежали на струните на фандыра, но не ги докосвали.

– Върви, сине на моя приятел. Пътят чака.

Ацамаз направил крачка към пътеката, после се обърнал. Сумраците се сгъстили. Сырдон на фона на тъмнеещата река изглеждал призрачен, сякаш него го нямало, а имало само глас и тихата мощ на духа му, витаеща над камъните.

– А ти? – не се сдържал Ацамаз. – Ти ще останеш сам с тази вода и тази нощ?

За първи път през цялата вечер Сырдон вдигнал поглед към него. В сивите, дълбоки като самото дефиле очи, проблеснала сянка на онази самата усмивка, за която говорели по-старите, – сянка на онзи Сырдон, когото нартите познавали преди.

– Сам? – тихо повторил старецът. Той леко докоснал струните на фандыра. Един-единствен чист звук, кристален и печален, се изтръгнал и се разтворил в тътена на реката. – Нима не чуваш? С мен са – гласовете на моите момчета. Дишането на баща ми в тези води. Всички нарти, на които още им е рано да отиват в сянка. Това не е самота, Ацамаз. Това е пост. Стражеви пост.

Ацамаз разбрал. Той навел глава в дълбоко, не формално, а синовно уважение. Повече нямало нужда от думи. Всичко, което можело да се каже, вече било прозвучало – в думите, в мълчанието, в самия въздух на това място.

Той се обърнал и започнал да се изкачва по тясната пътека. Верният кон неспешно го последвал. Краката на юношата намирали опора уверено, сякаш някой невидим му осветявал пътя. Той не се обръщал: знаел, че образът на стареца на камъка, на фона на вечното движение на реката, завинаги ще остане пред очите му – като резка на сърцето, като компас за душата.

Когато Ацамаз излязъл от теснината там, където дефилето се разширявало, и видял във висините първите звезди, до него долетял звук. Невисок, пресеклив. Това бил фандырът. Сырдон не свирел песен. Той, изглеждало, просто пребирал струните, разговаряйки с тях, приспивайки ги. Мелодията приличала на плисъка на водата, на шума на листата в тъмнината, на тиха въздишка. И в нея нямало нито капка отчаяние. Имало памет за славното минало, болка за скръбното настояще, надежда за по-добро бъдеще.

– Яхвай седлото, Ацамаз. Трябва да бързаме към Агунда, тя не знае, че нашият път се проточи.

Ацамаз скочил в седлото. Конят, почувствал решимостта на ездача, безпокойно престъпил с копита.

– Сега знаем къде да отидем, – тихо казал Ацамаз, погалвайки коня по стръмната шия. – При съседа, с когото не съм говорил. При приятеля, в чиято вярност се усъмних. Нашата битка започва не на границата. Тя започва тук.

И той дръпнал юздите. Конят го понесъл нагоре, към звездите и студения нощен вятър, който се разхождал по склоновете на планините. А зад гърба му, в утробата на тъмното дефиле, тихият разговор на фандыра и реката постепенно се разтварял в нощта, ставайки част от вечния тътен на земята, реката и небето – напомняне за това, че докато звучи музика, докато тече вода и докато Сырдон стои на своя стражеви пост, у нартите още има надежда.

Глава 8. Военен съвет в Гъстата гора

В Гъстата гора на Тридеветото царство в голяма походна палатка заседаваше Военен съвет начело с цар Берендей. В състава на Съвета влизаха: синът на цар Берендей Иван Царевич, гостенката на царя цар-девица Маря Моревна, воеводата Черномор и богатирят Добриня Никитич. Но Добриня Никитич до въстанието на нечистата сила бил военен аташе на Тридеветото царство в Страната на нартите, и след разкъсването от Мукара на дипломатическите отношения поради започналата смута в Тридеветото царство не могъл да се върне в родината. Той се намирал в Лукоморието, на гости при владетеля на Лукоморието Кот Баюн, затова не могъл да присъства на това заседание. Маря Моревна, узнавайки за смутата, веднага с вълшебна сила се пренесла в Тридеветото царство да подкрепи своя приятел цар Берендей. Цар-девицата притежавала вълшебна сила, но дори нея не било достатъчно, за да се удържи победа над злодеите.

В заседанието на Съвета участвали Иля Муромец и Альоша Попович, макар те да не били членове на Съвета и дори да живеели не в Тридеветото царство, а в Киевска Рус. Обаче смутата ги заварила на гости в Тридеветото царство, и те не могли да оставят приятелите в такава ситуация.

Главата на Съвета, цар Берендей, не бил спал почти трети ден, и очите му се слипали от умора. Той изглеждал бледен, а под очите ясно се виждали тъмни кръгове. Царят огледал присъстващите изпод гъстите вежди и тихо ги поздравил. После, поставяйки широко разперените си ръце на картата на масата, вдигнал глава към воеводата Черномор.

– Воеводо, за промените във военните дела от последния Съвет ни доложи, – заповядал царят.

– Государю, – започнал Черномор. – Притискат ни отрядите на кафявите вълци. С тях – разбойнически люде и изменници. Редовете на защитниците на законната власт се топят като восък от свещ. Оредяват нашите ратници, земи губим, а припасите, като пясък през пръсти, изтичат, государю.

Възцарило се мълчание.

– Извикайте Сорока-Белобока, – заповядал царят.

Вратата на палатката безшумно се отворила, и влязла Сорока-Белобока в бяла с черни шарки рокля.

– Госпожо Белобока, какво става по земите на царството ни, заети от врага? – попитал царят вместо поздрав.

– Государю-батюшко, – Сорока-Белобока навела глава в почтителен поклон, – нерадостни вести, нерадостни. Кощей Бесмъртни, окаянният, се укрепи в столицата, още повече се освирепи. Цялата нечиста сила, която по горите и блатата се криеше, сега под негова ръка е събрана. Змей Горинич изгаря селата ни до основи, Баба Яга разбойничи по големите пътища, а кафявите вълци държат народа-батюшка в страх и трепет.

Тя помълчала, поправила ръкава на бялата си рокля и продължила:

– Хората на Кощей не жалят злато-сребро, плащат на всеки, който се съгласи да каже лоша дума за теб, за да ходят от село на село и да говорят: «Избягал, мол, цар Берендей от гнева народен със семейството и придворните, цялата хазна приграбил». Мнозина от бившите ти стражари на негова страна преминаха, служат му с вяра и правда. А които не преминаха – по домовете си седят, страх ги е и очите си на божия свят да покажат. Лихите хора сега са в сила. Те рыщут по градовете и селата, творят отмъщение на стражарите, които преди с тях са се били, пътищата от разбой пазили, по нощите дозори държали. Онези самите стражари, които с вяра и правда на теб са служили, ред са пазили, сега всеки се стреми да ги обиди: кой с камък иззад ъгъла, кой с ужасен навет, а кой и с нож. Бъят ги, грабят ги, а някои и живота им решават. И във всичко теб обвиняват, государю: «Ти, – казват, – стражата без защита остави и на Кощей за разправа и поругание я предаде».

Цар Берендей се намръщил, пръстите му, лежали на масата, сякаш се впили в плота.

– А какво е простолюдието? – попитал той глухо. Сорока-Белобока отместила очи:

– Простолюдието между два огъня стои: не знае накъде да бяга, на кого да се кланя... Крестьяните и занаятчиите са в голямо смущение: чакат, государю-батюшко, гледат кой по-силен ще се окаже, кой връх ще вземе. Народът е в разорение и объркване. Хлябът по нивите не е прибран, добитъкът по дворовете не е нахранен: в онези домове мъжете и синовете в войската на Кощей са откарани, други – с такива данъци са обложени, че не могат да се отплатят, а трети и съвсем са разорени и изгорени. Търговците и занаятчиите са бити, ограбени свръх мярка. Дюкяните стоят незаключени, но празни.

Царят въздъхнал.

– Какво по близките и далечните земи видя, госпожо? – попитал той нататък.

– В Прекраснейшето кралство на щастливите хора на добрейшата и милейшата Розова принцеса... – започнала било Сороката.

– Пропусни, – кратко заповядал царят.

– В Страната на нартите, государю, делата са по-зле от всякога. Предводителят Урузмаг и жена му Шатана са отстранени от вземане на решения. Реалната власт е в ръцете на златнокосия едноок великан Мукара Тихович. Той отне земята от земеделците и я даде на своите привърженици, нарече ги алдари. Те държат земята, още вчера билите свободни земеделци орат станалата чужда земя, по-голямата част от реколтата дават на алдарите. Мукара и неговите привърженици живеят охолно, нартите бедстват. В стражата наеха най-безгръбначните и продажни. Те хващат и потискат всички, които посмеят дума да кажат напреко. Наложи Мукара ръка на всички доходи на людете. Разрешение за търговия и печеливши занаяти получават само онези, които са угодни на Мукара. Техните доходи растат, останалите обедняват. Страната е наводнена с шпиони като скакалци. Като гладни чакали те рыщут из страната, търсят недоволни, душат кой с кого дума е разменил, кой при кого на гости е отишъл... Всички сведения при Тихович се стичат. Плаща им златнокосият със звънка монета, не се скъпи. Гордее се с мрежата си шпионска, с шпионажа над гордите нарти. А после при хората идват стражари и разпитват: кой на кого какво е казал, с какъв тон, накъде е гледал, дали тайни знаци при това не е подал... Старейшините на Ныхаса са оплетени в мрежите на Мукара, без нито една дума освещават с гласа си неговите повеления. Законите са заплетени повече от пътеките на дребен звяр. При неугодните идват стражари. Нартите се боят, государю-батюшко. Мълчат. Умират. Бягат от Страната си, разбягват се кой накъде...

Берендей горчиво се усмихнал и в негодувание възкликнал: – Нартите се боят... Чувано ли е такова нещо?! Ой ти, гой еси! После помълчал и добавил:

– Предупреждавах аз Урузмаг, но сляпата любов и доверие към родния брат се оказаха по-силни от мен. Добриня говореше с него – и не веднъж! А сега и до него не може да се пробие, сякаш стена е израснала.

Иля недоумяващо попитал:

– Как така, государю? Сестрата, жената и съуправителката на Урузмаг – мъдрата Шатана – притежава могъща сила: може и да снема, и да налага магии, с времето да повелява, всичко, което в света се случва, да вижда... много неща може. Как да се разбере, че Шатана бездейства? Или мъжът и жената са в съговор с Мукара златнокосия? Разкажи, государю, не мога тази тайна да разбера.

Царят вместо отговор погледнал Сорока-Белобока. Сороката дълбоко въздъхнала.

– Иля Муромец, – промълвила тя замислено, – не са в съговор Урузмаг и Шатана с Мукара. Те са у него в плен, но не в плен.

– Какво значи това, Белобока? «В плен, но не в плен»? – намръщил вежди богатирят. – По руски говориш, ама някак чудно, нищо не се разбира.

– Да се разбира тук няма какво, Иля Муромец, – почтително отговорила Сорока-Белобока. – Не са в тъмница, не са в изба. Живеят свободно в кулата си. Но каква е тази свобода, ако Мукара чрез устата на продалия се нему Хамыц ожесточи сърцето на предводителстващия брат-близнак против преданите нему приближени и герои, постигна отдалечаването им от кулата. Обкръжен е Урузмаг сега с хора, които са предани на Хамыц. Оплетоха те предводителстващите съпрузи с невидими нишки на лъжа и подозрителност. Няма вече връзка между Урузмаг и Шатана и останалите нарти, няма.

– Какво значи това, белобока? – нащрекнал се Иля Муромец.

– А това значи, славни богатирю на руската земя: в ръцете на Мукара е – Хамыц, братът на Урузмаг. В ръцете на Хамыц са – новите приближени и съветници на Урузмаг. На тях им е заповядано да уверят предводителя, че Страната на нартите процъфтява под неговата владетелска длан, повече от пролетен цвят сърцето радва с вида и благоуханието си. А смелчаците, които на пирове и редки излизания, без да жалят живота си, се опитват да му донесат истинската правда – дескать, смутници злобни и врагове люти. И слуша ги Урузмаг, гласа на народа си не чува.

– Какво значи това – «без да жалят живота си», госпожо? – попитал богатирят, и гласът му станал глух като набат в ненастие.

Сорока-Белобока навела глава.

– Те после изчезват, Иля. Изчезват, а на Урузмаг и Шатана не им е известно, че страшна беда в Страната на нартите става, че е време вече не в камбани набат да се бие, а със сила видима и невидима врага лукав да се сокруши и страната да се избави, и народът си да се съхрани. Прав си, Иля Муромец, дарена е на Шатана сила велика, но макар и у Шатана сила велика, самата тя с измама е оморочена и разумение няма, че силичката тази на дело е време да се вдигне. От това нейната сила, като дърво без плод: ни полза в нея, ни корист. Като съкровище, в земята скрито: има го, но не е за добро. Супостати пък нартските делата си вършат, и никой не им е указ, не е пречка...

Сороката се поколебала.

– Нашите пратени люде живота си загубиха, государю-батюшко... Те неслышно се прокраднаха до шатъра на Кощей, убиха охраната, втурнаха се в шатъра и го изсякоха, но разсеченото пак срасна, и той е жив, злодейства, а подоспевшите кафяви вълци разкъсаха соколите ни...

В палатката се въцарила тежка тишина.

– Вели дума да кажа, царю Берендей, – прекъснала мълчанието Маря Моревна.

Царят кимнал.

– Государю, нашите провеждачи проведаха, че смъртта на Кощей е далеч от тялото му скрита. Да го лишиш от живот с меч, стрела и отрова не може, без да знаеш тази хитрост.

Берендей погледнал Белобока:

– Какво в Срединното царство си узнала – кажи. Разумлението си и съветите ни разкажи, гълъбице.

– В Срединното царство нечистата сила също вдигна доста голям бунт, но беше разбита наголово. Разбрах, че нечистата сила, която в Прекраснейшето царство отдавна е свободна, в Срединното тръгна със сила, както и тук, но не успя, а в Страната на нартите – с хитрост. Но краят ѝ е един – кървав произвол, глад, гнет и лют страх, както в Прекраснейшето... Предложението ми е такова, государю: заповядай да се пратят верни люде при нартите и китайците, заедно трябва да мислим дума.

Цар Берендей се облегнал на сплетените си пръсти и замислено навел глава.

– Батюшко, позволи ми дума да кажа. – Говори, сине.

Иван-царевич станал, приближил се до масата.

– Ние воюваме не така, – казал той твърдо. – Ние седим в гората, отбиваме се, чакаме. А Кощей завзема град след град. Защо? Защото той има това, което ние нямаме.

– Какво? – попитал Берендей.

– Слово и дело, – отговорил Иван. – Той казва на народа: «Ще ми служите – ще получите злато-сребро». Той обещава това, което хората нямат. Хората отиват при него. Той не се скъпи. А какво обещаваме ние? Да се върнем към старото. Към това, което хората вече не искат. Те са уморени от данъци, от повинности, от това, че боляринът винаги е прав. А ние не казваме какво добро ще им бъде. Само: «Кощей – злодей, ние – добри, бъдете с нас».

Маря Моревна, Девица Синеглазка, млада и остра, кимнала: – Иван е прав. Моите провеждачи по селата ходеха, хората слушаха. Хората не искат нито Кощей, нито Берендей. Те искат да ги оставят на мира. Земята да бъде тяхна, данъците да не ги дерят на три кожи, съдът да бъде справедлив.

Тя помълчала и добавила по-тихо:

– А още казваха, имало някога такъв живот, когато всички са равни, земята е обща, земеделецът оре за себе си, а не за барина и болярина, и всеки от трудовете си дава само малка част за нуждите на государя.

– Дозволи дума да кажа, царю-батюшко, – изправил се Иля Муромец, опирайки се на посоха си.

Всички го погледнали.

– Не съм воин да разговарям, но сърцето ми, тридесет години на печката лежало, не е на мястото си сега.

Царят кимнал, без да вдига глава.

– Със сила Кощей не ще го вземем, – продължил Иля, пытливо обхождайки с взор лицата на всички присъстващи. Те не очаквали такива думи от устата на славния богатир. – Знам го това. И с хитрост... Сами видяхте колко соколи загинаха. А народът между два огъня стои и чака: кой по-силен ще се окаже. Но... но така разбирам аз, че по-силен е онзи, след когото народът сам ще тръгне.

– Говори ясно, Иля, – вдигнал вежда воеводата Черномор.

– А ясно ето какво. Мукара предводителя законен с измама оморочи – и взе нартите. Кощей взема със страх и алчност. А ние какво ще дадем на поданния люд? Кого на война да зовем, ако на крестьянина му е все едно кой отгоре ще седне: онзи ли непоносим дан ще вземе или този?

Цар Берендей вдигнал глава, очите му се присвили. – Към какво клониш, Муромец?

Иля пристъпил към масата, сложил широката си длан на картата.

– Към това, государю, че права е цар-девицата Маря Моревна. В Киевска Рус, у нас, народът помни как при дедите ни, при цар Горох, са живели. Крестьянинът бил свободен сам да реши къде да седне, на кого да се кланя. Отиде си от лихия болярин – и е прав, и никой не го връща. Земята общината я владееше, но не я тъпчеше, а я пазеше: светът помагаше, ако беда, светът за своя стоеше. Имаше обичай: като си отиваш от земята, плати «пожилое» – за двора, за постройките, за трудовете на прежния стопанин. И толкоз. Никой не можеше да държи човека със сила.

– Е и какво от това? – попитал Альоша Попович от ъгъла. – Било и отминало. Сега болярите земята под себе си подмачкаха, крестьянина вързаха, Юриевия ден го лишиха.

– А ти се замисли, Альоша, – обърнал се към него Иля. – Защо народът не отива при Кощей с охота, а просто се бои, без да броим голата паплач и лихите хора? Защото му е все едно: при Берендей болярите дерят кожата, при Кощей – кафявите вълци. Нито на единия, нито на другия крестьянинът живота си ще довери. А ако ние му върнем стария ред – свободата на прехода, общинната земя, справедливия съд, а на болярите забрана да своеволстват – тогава всеки сам за своята земя ще се вдигне.

Воеводата Черномор се ухилил:

– Ишь какво поискал, богатирю! А кой тогава данък ще събира? Кой войската ще води?

– А това и е твоята служба, воеводо, – ухилил се в отговор Иля. – Не данък от хората да дереш, а да ги пазиш. Когато народът е сит и свободен – той и сам за меч ще се хване, ако враг дойде. Аз на Рус такова съм виждал: където общината е крепка – там на врага не му е възможно да мине. А където болярите му огъват шията – там мужикът и се радва, че врагът е дошъл, само да пощипне прежния господар.

Маря Моревна, дотогава мълчала слушала, изведнъж се изправила и леко плеснала с длан по плота:

– Иля е прав, Берендей! Нартите горди и свободни бяха, докато си вярваха един на друг. Щом Мукара ги раздели с лъжа – така и паднаха. А ако върнем на хората вярата, че земята е тяхна, съдът – справедлив, преходът – свободен, – те няма да ни издадат.

Цар Берендей дълго мълчал, в размисли погалвайки брадата си. После прехвърлил поглед към Сорока-Белобока.

– А ти какво ще кажеш, госпожо? Виждала си и други земи. Има ли в това разум?

Сороката наклонила глава настрани, сякаш се вслушвайки в нещо незримо.

– В старите летописи, които в изоставени кули на други земи съм намирала, писано е: «Велика е тази държава, където крестьянинът не е челядин, а стопанин. Където общината сама решава, където преходът е свободен, където царят пази, а не погубва». Имало е такова. Отдавна. При цар Горох и преди.

– Но ведь и Горох-цар, казват, се отрекъл от земята в полза на болярите? – подал глас Иван Царевич.

– Не се е отрекъл, – тихо казала Сороката. – Болярите сами със сила я взели, когато царят остарял. Но по своему повелели в летописите да се напише, алчността си със свещена царска воля желаейки да облекят. Ето я и нашата беда, Иван-царевич: отстъпихме от народната вяра, а сега жънем това, което сами посеяхме.

Цар Берендей тежко се изправил иззад масата. Той се разходил по палатката, заложил ръце зад гърба си, и спрял при входа, гледайки полите, зад които тъмнеела гъстата гора.

– Трудно е това, Иля, – казал той без да се обръща. – Болярите няма да простят. Воеводите няма да разберат. И как на дело да се направи? Да се препишат всички закони? Да се разгонят старите наместници? А Кощей през това време лютува, не дреме.

– Затова и трябва да се започне сега, государю, – твърдо отговорил Иля. – Със слово. Да се каже на народа правдата. Да се пратят гонци по селата: мол, цар Берендей обещава да върне стария ред – свободата на прехода, общинната земя, съд без болярско своеволие. Който за него се вдигне – него няма да го издаде. А който е против – той не е от царя, а от собствената си алчност върви.

– А ако болярите се разбунтуват? – попитал Черномор.

– Те вече не са ваши, воеводо, – горчиво се усмихнала Маря Моревна. – Който към Кощей премина, който по имотите си седи и чака чия ще вземе. Не ще се радват, но ако ние с народа връх вземем – къде ще отидат?

Цар Берендей се замислил, после се обърнал с лице към Съвета и казал невисоко:

– Така да бъде. Госпожо Белобока. Хитростта на смъртта на Кощей трябва да се узнае. Черномор, воеводо. Маря царевна, девице синеглаза. Не само с меч ще воюваме. Трябва нова дума да се каже на хората. «Против Кощей» – ясно, но «за какво»? – Царят обхванал с замислен взор всички присъстващи. – Ще обявим на народа: след победата над Кощей ще се върнат на земята ни старите редове. Свобода на прехода – с плащане на пожилое, не повече. Земята – общинна, без болярско завземане. Съдът – справедлив, по обичая на предците. А болярите, които не са съгласни, – нека отидат при Кощей и кикиморите в горите и блатата. Там им е и мястото.

– Именно така, Ваше Величество, – казал Иля Муромец. – Ако ние не дадем на народа надежда за по-добър живот – той ще отиде при онзи, който я даде.

Царят помълчал, после добавил почти шепнешком:

– Едно ме плаши, Иля. Изведнъж народът не повярва? Изведнъж каже: «Думи много имаше, а дело няма»?

– А ние с дело ще докажем, государю, – казал Иля. – Имам една мисъл. Утре още ще пратим гонци. А самият ти, царю, излез при хората, сам без стража. Вземи посох, върви по селата. Кажи: «Аз съм ваш, и вие сте мои. Земята е наша обща. Победим ли Кощей – и няма да има над вас нито болярска кривда, нито насилие».

В палатката станало тихо. Чувало се как зад полите шумоли нощната гора и някъде далеч ухае филин.

– Добре, – казал цар Берендей. – Утре започваме. А сега вървете. Государят дума ще мисли.

Часть 2

Глава 9. Раната и болката на предводител

В столицата на Страната на нартите Дагоме, замръзнала в своето скромно величие, непоколебима скала стоеше непристъпната кула на предводителите на нартите, мъдрия и храбър Урузмаг. Тя била сглобена от див камък, който помнел топлината на ръцете на първия нарт, положил основата ѝ. Векове вятър и време шлифовали стените ѝ, придавайки им облика на самата вечност – сурова, неумолима и безучастна.

Отвън на кулата, при самите стъпала, стояли двама часови в леки ризници. Вътре в кулата било сумрачно и тихо. В една от стаите на горните яруси на кулата през тесен прозорец на бойница прониквал единствен лъч от залязващото слънце. Той падал на каменния под, изтъркан до блясък от краката на много поколения, и милиони прашинки водели в тази светлина своя безкраен безсмислен танц, подобно на книжата на учрежденията на Страната на нартите, объркани от противоречивите указания на Мукара. По стените, на дървени колове, висяло бойното оръжие на стопанина на кулата: ризници, помнещи ударите на вражески мечове, шлемове с вдлъбнатини от тежки боздугани, бойни брадви, чиито остриета още пазели тъмния, зловещ блясък. В ъгъла, на ниска масичка, стоял нуазан от дърво на орех – от него пиели ронг, когато в дома идвала радост. Но от много отдавна този нуазан не познавал свежестта на влагата.

В центъра на стаята, в здраво дървено кресло, покрито с топла филцова наметка, държейки краката си под прав ъгъл, седял Урузмаг. Ръцете му, някога стискали меча така, че стоманата на дръжката готова била да се пукне от силата на предводителя на нартите, сега безсилно лежали на подлакътниците. Главата била непокрита, и белите, като легендарните по своята красота Мидаграбински водопади, коси падали на яките рамене. Могъщият гръб на стареца, който десетилетия носел върху себе си тежестта не само на доспехите, но и на съдбите на целия народ, бил прав и дори не се докосвал до облегалката на креслото, но изглеждал прегърбен, сякаш под непосилно бреме.

Очите на Урузмаг били отворени, но той не виждал нито прашинките в лъча светлина, нито оръжието по стените. Погледът му бил устремен навътре в себе си, в онази черна бездна, където от много години живеела болката.

Пред вътрешния взор на Урузмаг се изправяло море. Зелено, подводно царство Донбеттир. Той виждал прозрачната дебелина на водата, проплуващите наблизо сребърни риби, причудливите корали и... момчето, своя Безименен син. Онзи, когото със собствената си ръка отторгнал от Страната на живите, и чийто образ предстои вечни времена да терзае душата му.

Ето ги двамата. Тук, в планините. Утро, сива мъгла се стели по дълбокото дефиле, мирише на утринна свежест, пелин и мащерка. Те отиват на лов. Синът – строен, бърз като планински тур, с очи с цвят на небе – неспешно стъпва по планинската пътека до баща си. Урузмаг го учи да чете следите на звяра по влажната земя, да различава гласовете на птиците, да чувства вятъра.

«Виж, сине мой, – казва той в мислите си. – Лъкът е дърво и тетива. Но той е и продължение на ръката ти. Прицелвай се внимателно. Почувствай как въздухът обтича оперението на стрелата, как твоето желание ѝ помага да лети към целта».

Момчето натяга тетивата. Ръцете му още треперят от вълнение, но в очите се вижда решимост да не разочарова баща си. То отпуска стрелата, и тя със свистене се забива точно в целта на ствола на старото дърво. Урузмаг слага тежката си длан на рамото на сина си.

«Добър изстрел, сине, от теб ще израсне истински нарт». Картината се меня. Те са на ныхаса, където се събират старейшините за решаване на важни дела. Синът стои с по-младите, далеч от баща си, но Урузмаг чувства неговото напрежение, желанието да бъде полезен. «Запомни, – шепне му той мислено. – Силата на нарта не е в мускулите, а в мъдростта. С меч можеш да завоюваш земя, но само с дума можеш да удържиш народа от непоправима грешка. Слушай какво говорят старите, попивай техния опит. Когато мен ме няма, ти ще трябва да заемеш моето място. Не за власт, а за да защитаваш слабите, за да пазиш огнището на Страната на нартите».

Той вижда как синът тренира с меч. Как потта се лее по гърба му, как пада, става и отново се хваща за оръжието. Урузмаг поправя хвата на ръката му, поставя защита, показва уязвимите места на противника. «Бий не в доспеха, а в ставата. Чувствай ритъма на боя. Врагът ще се умори по-бързо, ако ти не просто сечеш, а в танца на боя го водиш към гибел».

Синът се обръща и с благодарност го гледа със смутена полуусмивка. И изведнъж тези видения, толкова топли и живи, се сменят с другото. Онзи самият. В Подводното царство. Онзи самият миг, който Урузмаг и би се радвал да изличи от паметта, но какъв е смисълът, ако стореното все едно не се връща?!.

Урузмаг отново и отново вижда как той, старият воин, протяга на момчето къс месо на острието на кинжала си. Вижда радостната усмивка на ясните очи, стремителното движение... миг... и животът угасва в тези ясни очи. Момчето не извика, само алената кръв, така гъста на фона на зелената вода, бавно се издига нагоре, смесвайки се със солената вода на чуждото море.

От това споменане в кой ли път се къса душата на стария нарт. Изглежда, самото му сърце, закалено в стотици битки, се покрива с ледена кора.

И тогава се случва това, което се случва само с най-силните. Сълзите не текат по лицето му. Те не пълзят по бръчкавите бузи, не капят на побелялата брада и гърди. Сълзите се леят навътре, в самото сърце на Урузмаг. И, падайки право в сърцето, пробиват в него нови и нови рани. Очите на Урузмаг остават сухи и горещи като нагорещените гърла на вулкани от далечни страни. Неговото неподвижно каменно лице изглежда изсечено от планинска порода.

Той седял така, превърнал се в камък, в статуя на скръбта, докато скърцането на вратата не го извадило от вцепенението.

Тя влязла безшумно, както влиза в дома вечерната светлина. Сестра му, жена му, приятелят му, съвестта му Шатана, мъдрата Шатана, дъщеря на великия Уастирджи и на майката на Урузмаг златокосата Дзерасса, дъщеря на повелителя на подводното царство славния Донбеттир. Тя била облечена в проста домашнотъкана рокля от най-тънки вълнени нишки, а дългите черни коси, в които само рядко проблясвала седина, били прихванати със сребърна верижка. В ръцете си държала малка глинена чаша с топло мляко, но, поглеждайки мъжа си, спряла на прага.

Тя виждала своя брат и мъж, великия нарт, предводител, воин. И мъжа, чиято душа кърви. Тя чувала горчивия безутешен плач на сърцето му, който той така изкусно криел зад каменното си лице.

Шатана мълчаливо навела очи. Винаги в такива мигове ѝ се искало със страшна сила да се приближи, да го прегърне, да притисне побелялата му глава към гърдите си и да го гали по косите като малко момче, шепнейки: «Смири се със съдбата, любими». Но тя била не просто жена. Тя била Шатана, и разбирала, че не може да прояви жал и да признае, че той е сломен. Нартът няма право да бъде сломен. Пред враговете, пред народа, пред самия себе си. Особено пред самия себе си. Жалта на жената, дори на най-родната и близка, можела да стане за Урузмаг последната капка, която в един миг ще превърне великия воин в развалина.

Тя бавно поставила чашата с мляко на перваза до креслото на Урузмаг. После, без да каже нито дума, се приближила до стената, свалила от колчето вълнената наметка, бродирана със златни нишки по края. Приближила се зад него и грижливо, почти тържествено, я наметнала на раменете му.

Наметката била лека, миришела на овча вълна. Това бил мирисът на живота, мирисът на надеждата, мирисът на домашния уют.

И тя заговорила. Тихо, сякаш сама на себе си, както се пее приспивна песен, в която няма думи на утеха, но има велика правда на живота.

– Знаеш ли, Урузмаг, – започнала тя, – когато бях дете, често гледах небето и мислех: защо звездите не падат? Защо висят там, вечни и студени? А после разбрах. Звездите падат. Всяка нощ. Но те не крещят за това. Те просто изгарят във висините, дарявайки своята светлина на онези, които ги гледат отдолу.

Тя помълчала.

– Момчето ни... то не отиде в небитието. То стана звезда. Най-ярката. И сега, когато ти седиш тук, то те гледа оттам. На него не му е нужна твоята болка, Урузмаг. На него му е нужна твоята сила, за да може да се гордее с теб и в Страната на мъртвите. За да може, когато в Страната на нартите се случи нещо достойно, той да каже там: «Това е моят баща. Урузмаг. Аз съм неговият син».

Урузмаг мълчал. Но правият му гръб се отпускал от чувство, което го правело подобен на прегърбен от мъка. Сякаш всеки негов прешлен се изковавал наново в горнилото на тези тихи думи.

В паметта се врязвала всяка дреболия от онзи ден. По време на големия пир, който Урузмаг устроил за целия народ, за да го спаси от глад, го откраднал огромен черен орел и го отнесъл на гола скала посред морето. Спасявайки се, Урузмаг слязъл от гибелната скала на морското дъно и влязъл в кристалните чертози на Донбеттировци, където го посрещнали радушно като родич – ведь Шатана била внучка на самия Донбеттир! Там сред всички обитатели на подводното царство той забелязал прекрасно, радостно момче, в което не познал сина си, но се проникнал от огромна симпатия към него. «Щастлив е онзи, чийто син си ти», –- помислил тогава Урузмаг, гледайки пъргавото дете. Той не знаел, че завижда на самия себе си.

Стопанката на дома заповядала да се заколи овен. Той, следвайки обичая на нартите, приготвил месото и възнесъл молитва, държейки жертвения къс на острието на кинжала. А после ласкаво повикал момчето: «Ела при мен, слънчице мое, жертвено месо да опиташ».

Момчето се втурнало към него, затичало се...Но се спънало и паднало право на острието на кинжала на Урузмаг.

Острието влязло в сърцето. Алената кръв страшно петно се разстлала по белоснежната му риза.

Урузмаг тогава още не знаел, че това е неговата кръв, неговата плът, неговият осемнадесети син...

Седемнадесет преди него, едва излизайки от младенческата възраст, паднали от ръката му, но не по негова воля. Мълвата обяснявала това с проклятие, или с магьосничество... Шатана, спасявайки този, последния, тайно го отнесла при Донбеттировци, за да не го намери рокът. За да порасне момчето и някой ден да се върне при баща си.

И то се върнало. Върнало се в обятията на баща си. И умряло в тях, дори не успявайки да го нарече татко.

«Всички други поменаваха, а името на това момче не знаеха – и затова не поменаваха». Тези думи влезли в сърцето на Урузмаг по-остро от всеки кинжал. Безименен. Неговият син останал Безименен не защото не го обичали. А защото никой не успял да узнае името му. Той живял само няколко мига в ръцете на баща си, и тези мигове стигнали, за да убият и двамата – единия завинаги, а другия – наполовина.

Урузмаг мълчал. Правият му гръб още пазел паметта за онази тежест, която го прегърбвала отвътре. Но думите на Шатана вече вършели своето дело.

Те просмуквали се право в кръвта, като планински балсам, който не лекува раната, но притъпява болката дотолкова, че с нея може да се живее. С всяка нейна дума изстивала огнената лава, която течала вътре в сърцето му. Огнените ледени късове, дращещи душата отвътре, се топели, превръщайки се в тиха, скръбна вода.

Болката не си отивала, – такава болка не си отива никога, – но ставала по-тиха.

Болката отстъпвала в най-дълбоките пещери на душата му, онези, за които не знаела нито една негова мисъл. Тя се свивала там на кълбо, като ранена змия, облизваща раните си, и затихвала. Не изчезвала, не, а само затихвала, за да може един ден, може би, отново да завие, когато вятърът донесе от планините познатия мирис или ухото му неволно долови звънкия смях на нечие чуждо момче...

Но сега, в този миг, мъдростта на Шатана направила болката по-тиха.

И в настъпилата тишина – тишина на болката, отишла в дълбините – Урузмаг много тихо, тежко въздъхнал.

– Помниш ли, ти го учеше да ловува? – продължила Шатана. Урузмаг навел очи, за да си спомни кога е разказвал за това. – Ти го учеше в своите мечти. Знам, чувствам мислите ти. Той е там, в Страната на мъртвите, и вижда как страдаш. Помисли, Урузмаг, не причиняваш ли му болка, на своя роден син? Нима това ти повелява твоята бащинска любов?

Тя замлъкнала. В стаята станало съвсем тъмно, само багреният отблясък на отминалото слънце още тлеел на стената.

Урузмаг бавно, много бавно вдигнал глава и погледнал Шатана, сякаш и с очи искал да попие всяка нейна дума. После обърнал взор към прозореца, в сгъстяващата се тъмнина зад прозореца. Шатана почувствала: вътре в него нещо се променило. Ледът се раздвижил. Сълзите, които течели в сърцето, престанали да парят. Те се превърнали в онази самата подземна река, която, протичайки в дълбините, храни корените на всичко живо.

Той докоснал с огромната си, грапава длан ръката ѝ. И в този жест имало повече благодарност, мъжество и любов, отколкото във всякакви думи на най-изкусните нартски сказители.

Шатана беззвучно заплакала. Нейните сълзи, за разлика от неговите, текли по бузите. Те падали на каменния под, и изглеждало, че дори камъните попиват тази женска, майчина болка, споделяйки я с онази, която била по-мъдра от всички богове.

Така те и седели в тишината на нартската кула – великият воин с душа, изтерзана от мъка, и жената, която със своята любов била сковала осколките на сърцето му в нерушима броня. А високо в небето, над кулата, се запалвали първите звезди...

Глава 10. Думата на цар Берендей

Ох, лихо ми...

Гудит ми царската главица, като набатна камбана с все сила бие. Трети ден вече без да мигна седя над картата и донесенията, а сънят бяга от мен, повече от сивия заек. Очите ми стари горят, като че ли нажежени въглени са ми насипали в тях. Пред тъмнината – искри скачат, пред разума – черни мисли се тълпят, като кафявите вълци на Кощей.

Седя в походната палатка, сред своите близки: Иван – синът роден, Маря Моревна – приятелката вярна, Черномор-воеводата... Иля Муромец е тук, Поповият син Альоша. Хора верни, със сърце привързани. А сам аз – като на ръба на пропаст стоя. Кощей, окаянният, в столицата ми, в бащиния ми терем, пирува, сигурно. На моя трон седи, с моя скиптър си играе. Змей Горинич изгаря селата до основи, пламъкът на три версти се издига, хората в горите бягат с малките младенци. Славеят Разбойник лютува по големите пътища, хората граби, къщите пали. Кафявите вълци по селата рыщут, народа-батюшка в страх и трепет държат, добитъка режат, хамбарите изпразват. А аз... аз, Берендей, цар на Тридеветото царство, на когото от баща и дядо държавата се падна, седя и слушам как горчивата правда ме бие в лицето като камшик.

И няма с какво да я покрия, няма с какво да замълча. Защото горчива е правдата, да – правда, такава каквато е.

Спомням си себе си като неразумно момче.

Лято в бащиния терем. Меденият мирис на липите през прозорците се лее, пчелите жужат над стрехите, баба-мамка пироги с черни боровинки пече. А дедовият брат, воеводата, побелял като луна, ме слага на коленете си яки и разказва тихо, като велика тайна открива:

«Царю, Берендейче, не за себе си е царят, а за трудовия люд. Помни това. При Горох-царя, дядо ми, мужикът свободен беше. Поискал – отишъл от болярина при друг, платил пожилое за двора, за хоромите, за труда, който на земята му е положен, и никой, чуй, никой не можел да го държи за холоп, за челядин. Общината земята пазеше, светът за света стоеше, кръгова поръка – не за да се крючи, а за да се помага. Ако на съседа къщата изгори – с целия свят нова вдигаха. На мужика конят падне – назаем от общината ще му дадат до новите всходи».

Аз тогава малък бях, не разбирах живота, мислех: «Дядо е стар, мърмори, не разбира как сега е устроен животът». А сега... сега виждам – мъдър бил, ох, колко мъдър!

Баща ми после, цар Иван Берендеевич, по-строго ме възпитаваше. На пирове не ме глезеше, на лов ме водеше, меч в ръката ми слагаше. И казваше понякога: «Не гъни народа, сине. На гнил гръб държава не се построява. Ако ти все го гънеш и гънеш – един ден той ще се изправи, и то така, че теб самия ще пречупи. Ако народът за теб стои – ти си планина. Ако не – ти си пясък под краката на бягащите».

А аз... израснах и много неща забравих. Ох, много не дочух, много не домислих. Себе си виня. Себе си.

Колко години вече царувам? Двадесет? Тридесет? Летата като птици летят, с крила пляскат, а аз и не се огледах, как брадата със седина е обточена, а под очите бръчки дълбоки.

Мирни години бяха. Панаири шумяха на три царства наоколо. Търговци от далечни земи идваха: коприна шарена, вина задморски, диковини всякакви. Нартите ни пращаха посланици с богати дарове, и аз към тях пращах гонци. Приятелство крепяхме, граници отваряхме. Садко при Подводния цар гостуваше, песни старинни записваше, обичаи изучаваше, грамоти пращаше. Строяхме тогава църкви, крепости, мостове през бързите реки. Сеехме хляб – ръж класеста, пшеница златна. Деца раждахме – синове и дъщери, на смяна на старците.

Мислех си тогава в самонадеяно облъщение: «Крепко стои държавата ми. Никой враг не ще я сломи».

А после... после на болярите вярата си дадох – такава, каквато у тях отроду не е имало. Ръка бесконтролна им дадох – седи, мол, събирай от крестьяните, колкото душата ти положи, само на мен государевата част пращай. А те... те не знаеха мярка. Те народа драха като от коза мляко, до последната сълза.

И ведь знаех, ох знаех! Иля Муромец наскоро ми напомни, а и сам помня, да умът ми с тиня на самоизмама е обрасъл, като зацъфтяло езеро.

На Урузмаг... на брата ми назван, нартския предводител, вярвах сляпо, като на себе си. Мислех: «Нартите – народ горд, свободен, като соколи. Сами ще се оправят, сами ще се справят. Не се бутай, Берендей, в чужди работи». А те... ето и се оправиха.

Мукара златнокосият, едноокият великан, ги оплете с лъжа като с паяжина. Шпиони разпусна – като гладна скакалци. Приятелите от Урузмаг отдели, брата Хамыц против истината настрои. Сега и самият Урузмаг, и мъдрата Шатана – те като в златна клетка седят, в кулата си висока. Като че не в тъмница, а няма полза. Като че управляват, но правдата не виждат. Сега който дума против Мукара каже – веднага изменник и враг, шпионин Берендеев. Хората при тях се опитват да се пробият – изчезват. А те и не знаят, че бедата у тях под носа е, че страната се топи като восък пред огън.

Ох, предупреждавах те аз, Урузмаг! И не само аз – Добриня, Добриня колко пъти говори с теб! И грамоти пращах, и през гонци наказвах, и сам идвах, и Шатана молих, и теб, брате мой назван, за ръка хващах. Не послуша. Или вече не чуваш? Или Мукара всички уши ти запуши с медена лъжа?

А сега Иля Муромец, прост богатир, мужик, който от печката тридесет години не е слизал, – мен правдата ми казва. Правда такава, от която сърцето и се свива, и светлее.

«Върни стария ред, царю-батюшко. Волята на прехода върни – с пожилое, по съвест, та нито болярин, нито княз да може да държи човека със сила. Земята – на общината, и не на думи, а на дело. Съдът – по правда, а не по прищявката на наместника. Крестьянина направи стопанин, а не челядин – той за теб и в огън, и във вода, и на Кощей с голи ръце ще отиде».

Трудно ще бъде. Ох, колко трудно! Но трябва да се прави.

Князете-боляри ще завият. Тези, които още са с мен, – ще завият като гладни кучета, ще кажат: «Разоряваш ни ти, государю! Кой войската ще храни? Кой данъка ще събира? Кой пътищата ще строи? Кой на теб, государю, вярност е служил, а ти ги под краката на мужиците хвърляш?»

Ще кажат болярите, че аз обичаите вековни, установените предавам. Че царят не трябва да се сближава с чернта, с данъчните люде, с черните хора. Че солта на земята е болярството, а крестьянинът – бидло.

Не. Не обичаите предавам – а кривдата, която ние самите в земята си закрепихме, като отровен плевел. Ако народът след мен не тръгне, то – гибел.

Както в Срединното царство беше. Сорока-Белобока разказваше: там нечистата сила се вдигна – и със сила тръгна, и с хитрост. Но където народът за своя уклад се изправи като стена, където общината рамо до рамо застана – там удържаха. Нечистата сила разбиха наголово.

Ето и отговорът. Целият отговор.

Нартите... ох, нартите... Горчиво ми е за тях, по-горчиво от пелин.

Горд народ, свободен, като степни орли. Никога не са се кланяли на басурманите. Сами си господари. И ето... мълчат. Изчезват. Бягат, кой накъде, само петите им светят. А тези, които останаха, – мълчат, очи крият, един от друг се боят повече, отколкото от лютия враг.

Стига си хленчил!

Не може да оставиш нартите в беда, трябва да им се помогне. Не с войска сега – сили няма: с ум и правда, и с верни люде.

Решено. Ще пратя там Иван, сина ми роден, Царевича. С него – Иванушка Дурачка. Не напразно народът го така нарича, с любов. За простотата му велика сила ходи, той със сърцето си чувства това, което с ум не се хваща.

Иван Царевич –- кръв моя, кост от костта ми, наследникът ми. Нека се учи как царство се спасява. Не с меч един, а със сърце и слово, и правда, и доверие. Нека види как лъжата царствата събаря, и как правдата ги въздига.

Иванушка – душа чиста. Късметът след него се тегли като нишка след игла. Може би те ще се пробият до Урузмаг и Шатана. Може би на Шатана очите ще отворят. Може би Мукара ще разобличат – не с меч, а с правдива дума. Рискът е голям и цената на неуспеха е страшна.

Казах, утре ще започнем. Гонци по всички села и селца – с моето царско слово. За да може всеки мужик, всяка баба, всеки старец и малко дете да чуят: «Цар Берендей земята на общината връща. Волята на прехода връща. Пожилое – по съвест. А на болярите – зарок: не смей да своеволстваш, не смей да вадиш жилите от крестьянина, не смей да продаваш земята, която от народа е обработена».

И сам ще изляза при хората. Ще взема прост посох, като на странник, ще наметна походен плащ – и ще тръгна по селата, ще им кажа право в очите, без да се крия: «Аз съм царят ви. А вие – кръвта ми. Не сте ми челяд, а братя, народ мой, душа моя. Ще върнем това, което беше при дедите и прадедите. Земята – обща, волята – ваша, защитата – моя, а преходът – свободен. Победим ли Кощей – няма да има над вас нито болярска кривда, нито грабеж».

Ще повярват ли?..

Трябва да повярват, ако с дело докажем. И вярвам, и не вярвам...

Ако върнем ние правдата древна, то и силата към нас ще се върне. Крестьянинът за своята земя ще се вдигне като нерушима стена. Общините рамо до рамо, свят за свят. Тогава и Кощей с цялата си нечиста сила, и кафявите вълци, и Змей Горинич, и Баба Яга не ще устоят. Защото нечистата сила винаги на страх и лъжа стои, а ние трябва да изберем пътя на правдата, това е по-крепко от камък.

Уморих се. Да спя ми се иска, но не ме тегли. Утре. Така да бъде...

Глава 11. Угнетителите навсякъде са еднакви

След разговора със Сырдон на брега на реката на душата на Ацамаз било леко, но той и сам не знаел от какво е предизвикано това необичайно за преживяванията на последните дни чувство. Вероятно се отразило това, че Сырдон сам по себе си бил светла личност, която дори след преживяната трагедия запазила яснота на ума и вяра в доброто.

Когато се стъмнило вече толкова, че конят престанал да различава пътя, юношата слезнал от коня и разюздал коня, пращайки го да пасе, а сам запалил огън, стоплил храната и леко хапнал.

Той размишлявал за положението в Страната на нартите, за думите на Аминон и Сырдон, и започнал да клони към мисълта, че първо трябва да се намери правдата, после да се донесе тя до нартите, за да се обединят. Само така може да се спаси своя народ. Ацамаз не бил сигурен в правилността на този път, но друга възможност умът му засега не му показвал.

И той си спомнил за стария разговор.

Много години назад, когато юношата постигал премъдростите на музикалното изкуство, учител от далечни земи с голямо вдъхновение му разказал за древните келтски филиди и барди на Ирландия и Уелс, наследниците на Дагда и Талиесин, чиято музика е по-силна от меч и корона.

По време на пътуването в Срединното царство в търсене на ноти заедно с Иванушка и Хули-цзин, приятелите също му говорили за великите певци и сказители, живеещи в различни земи. За келтите, които пеят своите балади при свещените дъбове. За бардите, чиито арфи карат кралете да плачат. Иванушка се смеел: «Ех, да можеше ти, Ацамаз, да ги послушаш! Твоята свирка би заговорила на нов език!»

Хули-цзин, мъдрият юноша-лисиц, добавил: «Музиката не познава граници, приятелю мой. Корените на най-добрите мелодии отиват дълбоко в земята на различни страни. У нас казват: ако искаш по-добре да разбереш своята музика – опознай чуждата».

Иванушка преразказал на Ацамаз и Хули-цзин историята за Робин Худ и неговите приятели, която бил чул от лебеда. Тогава тези думи минали покрай ушите на младия нарт. Но сега си спомнил, когато собствената му страна се задушавала в тиските на лъжата и страха, а той се оказал в объркване.

«Може би съм се отучил да чувам главното, – мислел Ацамаз, лежейки на страни при огъня и гледайки пламъците. – Може би, за да намеря гласа на правдата за нартите, трябва да чуя как звучи правдата у другите народи. Може би си струваше да се видя и с онзи Робин. Да видя как той воюва, как вдига хората на борба. Правдата ведь навсякъде е еднаква, но пътищата към нея могат да бъдат различни. У нас свои, у англичаните свои...»

С тези мисли Ацамаз заспал. Вероятно умореният от тревоги и разочарования на последните дни мозък искал да намери успокоение в приятните моменти от миналото, и на Ацамаз сънувал как горските зверове слушат свирката му, а после играят с него като малки деца, сънувала се Агунда, походът в далечна страна за ноти на мелодия за Агунда, неговите приятели Иванушка и Хули-цзин. Но после те някъде изчезнали, и на Ацамаз му станало студено. Сънувало му се, че лежи при ярко горящото огнище в кулата си, покрит с десет дебели одеяла, и те не могат да го стоплят. Изведнъж станало непоносимо горещо. Ацамаз искал да скочи, да хвърли одеялата и да излезе от кулата, но не можел и пръст да помръдне. Тогава отнякъде засияла ярка светлина, и Ацамаз, събуждайки се, отворил очи.

Слънцето вече било високо. Ацамаз все още лежал при вчерашния огън, но местността наоколо била непозната. Юношата скочил на крака и още веднъж се огледал наоколо. През нощта местността изглеждала съвсем по друг начин. Той в недоумение погледнал коня, но конят и сам растеряно мълчал, оглеждайки се наоколо и изучаващо душейки въздуха. Той също не разбирал тази местност. Пътят, по който били пътували, сякаш се разтворил с първите лъчи на слънцето, и дори неговото вълшебно чутьо се губело, не в състояние да намери верния път.

Ацамаз също подушил. Това бил въздух с аромат на треви, влажна листа, гъби и речна прохлада. Така мирише гората след дъжд, но не онази гора, към която бил свикнал Ацамаз.

«Сън ли е това или яв? – мислел Ацамаз. – Ако е сън, защо въздухът мирише така по земному? Ако е яв, как се озовах толкова далеч от родните планини?»

Той пристъпил към коня и, успокоявайки го, прекарал ръка по голямата му шия.

Конят обърнал главата си, пъхнал муцуна в лицето на стопанина и навел глава, давайки да му сложат сбруята.

Притежавайки способността да виждат някои сили на природата в техния човешки облик и да разговарят с тях, те видели как към тях се приближава лек ветрец, – не Уадымс, но също толкова добър и млад. Той бил в образа на млада дева, в лека, като на Уадымс, дълга пелерина от тънка тъкан, която се веела във въздуха след нея в полет, само цветът ѝ бил светлозелен, почти бледо-салатов, с шарки от цветя и треви. Тя дружелюбно повеяла на тях приятна прохлада и със своето духане показала накъде трябва да се върви.

Ацамаз така и направил. Хванал коня за юздата и тръгнал...

Скоро Ацамаз и неговият скакун се озовали на опушката на зелена гора. Високите дъбове издигали короните си право към небето, техните могъщи стволове не биха могли да обхванат и двама възрастни хора! Слънчевите лъчи се пробивали през листата като златни стрели, и в тяхната светлина танцувала горската мошкара. Миришело на мед, на верес, на горски цветя и още на нещо древно, надеждно, спокойно. Пътниците не знаели къде са се озовали, но чувствали, че това е добро място, място, където може да се вярва на ветреца, на цветята и тревите.

Ацамаз пристъпил под сянката на голям дъб. И в същия миг почувствал как амулетът на Хули-цзин на гърдите – онзи самият, нефритеният, с дракона и прасковата – станал топъл, сякаш жив, и по кожата се разляла приятната му топлина.

Ацамаз се усмихнал за първи път от много дни.

– Искаш да кажеш, че сме там, където трябва? – попитал той амулета. Нефритът мълчал, но топлината била отговорът.

Гората живеела своя живот. Някъде чукал кълвач, шумела в листата катерица, лекият ветрец, който довел тук ездача и скакуна, сега шумолял в листата на дърветата.

Юношата пипнал кората на дъба. Тя била реална, грапава под пръстите. Но въздухът... Нартът още веднъж обърнал внимание, че вместо познатата прохлада на планините, мириса на сняг и камък, чувства как мирише на земя, сурова и топла. Ацамаз затворил очи. «Къде съм?» – отново помислил той. Но вместо отговор в паметта изплували думите на Хули-цзин: «Музиката не познава граници...»

Ацамаз извадил свирката. Той не знаел защо го прави – дали искал да благодари на непознатата гора за приюта, дали да провери как ще зазвучи музиката му в този нов, неведом свят, дали просто душата искала да излее това, което се било натрупало за дни на скитания, тревоги и неочаквани открития.

Той поднесъл свирката към устните си и... замръзнал. Изкусният воин и музикант за първи път в живота си не знаел какво да свири. Конят се пъхнал с муцуна в рамото му, окуражавайки го. Лекият ветрец на чуждата страна отново облъхнал лицето на юношата с прохлада, сякаш казвайки: «Не се бой, опитай».

Ацамаз затворил очи и започнал да свири. Звуците на свирката се излели отначало предпазливо, сякаш изучавайки неведомия свят, в който се били озовали, но с напредването на звука все повече се усвоявали и звучали по-уверено. Отначало звукът на свирката бил тих, неуверен. Но после вече плувал над поляната, пробирайки се през листата, докосвайки тревата, прегръщайки стволовете на дърветата. А ето в играта влезли други ноти, чисти, прозрачни като планински ручей.

И гората отговорила. Птиците замлъкнали, не желаейки да пропуснат нито една нота. Те седели по клоните, наклонили главици настрани, и слушали. Катерицата замръзнала при своята хралупа, вслушвайки се. И тогава иззад дърветата и храстите започнали да излизат зверове – отначало предпазливо, недоверчиво, а после се настанили около Ацамаз и с наслада слушали, и в очите им се запалвала същата светлина, както у горските зверове в Страната на нартите.

А музиката все се леела.

В нея се чувало всичко: и невисокият глас на постигналия живота старец, и плачът на детето, останало без майка, и радостта на любящите хора, срещнали се след раздяла... Тътена на каменопад в планините и тихият шум на тревата на разсъмване, звънът на мечове и струнният пребор на фандыра, виковете на битката и шепотът на молитвата...

Зверовете излизали от гората.

Отначало плахо, криейки се зад стволовете, после по-смело. Дошъл старият лос с могъщи рога, спрял на двадесет крачки, слушайки, само ушите му леко потрепвали в такт с мелодията. Дори лисицата, винаги предпазлива, излязла на открито място и легнала, сложила муцуна на лапите си, гледайки музиканта с хитрите си очи през полузатворени клепачи.

А музиката все звучала. Ацамаз, изглеждало, дишал музика. И когато последната нота се стопила във въздуха, дълго още стояла тишина –- благоговейна, пълна, жива.

После гората отблагодарила на госта с най-добрата си музика!

Птиците запели всички наведнъж, всяка своята партия, но в концерта се чувала небивала хармония.

– Чуваш ли? – попитал той коня тихо. Конят с поглед му отговорил:

– Още как!

Той също с удоволствие слушал пеенето на птиците.

И тогава зад гърба на Ацамаз се чул невисок, но пълен с учудване и възхищение глас:

– Е, братлета... Такова нещо в живота си не съм чувал. Ацамаз се обърнал.

Около него стояли хора. Имало много, и всички в зелени пелерини и с лъкове зад гърба, с нащрек лица. Отпред – рижобрад, с весели очи и хитрост в погледа.

– Тихо, момчета. Гостът не е с меч, а с свирчица, – той посочил свирката.

– Кой си ти, момче? – попитал той, обръщайки се към Ацамаз. – И къде се научи така да свириш? У нас в Англия такива мелодии отроду не са свирили.

Ацамаз го погледнал, неговите хора, гората, приела музиката му, – и изведнъж разбрал, че съдбата го е довела именно там, където трябва.

– Не знам къде съм, – казал той невисоко. – И какво ме е довело тук. Аз съм Ацамаз, нарт, от Страната на нартите, – казал той. – Нотите ме учеха добри учители. А да свиря ме научи самият живот.

Рижобрадият се ухилил и се обърнал към своите.

– Живот, казваш? Животът е мъдро нещо. Мен ме наричат Робин. Робин от Локсли. Ние сме в Шерудската гора. Това е – моята волница. Добре дошъл, ако не лъжеш. Да се запознаем, нарте Ацамаз.

Така Ацамаз срещнал Робин Худ, просто доверявайки се на пътя и на добрия ветрец.

Водейки коня си за юздата, Ацамаз заедно с Робин и неговите приятели тръгнал далеч в дълбините на гората, където на доста голяма поляна се бил разположил лагерът на горския разбойник и неговите хора. На края на поляната, от страната на гората, горял огън.

Лагерът на свободните стрелци се разположил далеч от пътищата, в дълбините на Шерудската гора, на поляна, обкръжена от вековни дървета. Когато Ацамаз със своя кон в съпровод на Робин и неговите приятели дошли тук, при огъня на края на поляната, слънцето вече било успяло да позлати върховете на дърветата, а лагерът вече почти се бил събудил. В утринната светлина добре се виждали колибите и навесите, сковани от клони и прикрити с плащове. По-нататък стояли няколко по-големи колиби, покрити с кожи. Това били жилищата на семейните: на онези, които дошли в гората не сами, а с жени и деца. Тук също се сушат по клоните дрехи.

Чува се журчене на вода – значи, недалеч в гората тече малка рекичка. На плоските камъни около колибите са разложени за сушене мрежи и върши. Наблизо са вързани четири пъргави овце с белоснежна вълна – единственото мляко за малките.

Лагерът е голям, изглежда, тук живеят повече от сто души, и всички трябва да бъдат нахранени, стоплени. На противоположния край на поляната около такъв малък огън с голям меден казан от рано сутринта домакинстват жени. Около тях се въртят деца – кой помага, кой просто се бърка под краката. Неподалеч стоят грубо сковани, но здрави и солидни дъбови маси и пейки. На тях вече била разставена цялата посуда. Тя била проста, дървена или глинена. Това били паници и котлета, купи и чаши, а между тях имало големи плоски чинии за общите ястия.

Мария, красива жена в бедна дреха, разбърква с голяма лъжица в казана супа от горски дарове и от време на време я опитва на вкус.

Неподалеч от огъня седят свободните стрелци – кой на повалени стволове, кой направо на тревата, подстилайки плащове.

– Хубаво е у вас, – казва Ацамаз. – Дружно.

– В гората по друг начин не може, – отзовава се Вил Скарлет. – Сам ще се загубиш, а заедно – сила.

– Само че тази сила все пак в гората седи, – замислено забелязва някой от стрелците. – А зад опушката – лордове, шерифи, несправедливост...

Настъпила неловка тишина.

Робин Худ оставил арбалета настрана, леко отпуснал яката на плаща си и внимателно погледнал госта. До него, подпрял се на огромен лък, стоял Литл Джон – великан с ръст от добрите два и половина метра. Малко по-нататък се бил разположил брат Тук, кръглолик монах с весели очи и обемисто коремче, което никак не се връзвало с монашеския обет за въздържание. Там седели и другите приятели на прославения добър разбойник – Вил Скарлет, Мач, синът на мелничаря, и още половин дузина обветрени, жилести хора.

– Значи, теб те наричат Ацамаз, – започнал Робин неторопливо. – Име чудно, за нашия слух непривично. Казваш, нарт. А къде е тази земя –- Нартия? Зад моретата? Зад планините?

– Моята страна се нарича Страната на нартите, тя се намира далеч оттук, но дори не мога да кажа в коя посока, защото никой от нартите не е пътувал толкова далеч, – отговорил Ацамаз. – У нас има високи снежни планини, чиито върхове гледат над облаците, а реките текат така бързо, че на места дори големите камъни пеят на бързеите.

– Камъните пеят? – изсумтял някой от стрелците. – Това трябва да се измисли!

– Всеки народ има своите чудеса, – спокойно отговорил Ацамаз. – У вас също, вероятно, има чудеса, в които хората в далечни земи няма да повярват.

Робин се ухилил, оценявайки достойния отговор.

– Добре, да допуснем. Какво те доведе в нашите краища? Казваш, път? Пътищата в далечни краища могат да заведат, но – да пренесат... Тук или съдба, или магьосничество, или и двете заедно.

Мария гръмко казала:

– Супата е готова. Марта, деца, сложете храната.

Друга девойка, по-млада, Марта, помощницата на Мария, и по-големите деца промушили дълъг здрав прът в ушите на казана, свалили го от огъня и го отнесли до масата, където с големи дървени черпаци разливали на всеки неговата порция в паници. Преди да седнат на масата, Робин често канел гости или случайни пътници да споделят трапезата. Това било проява на горско гостоприемство. Когато всичко било готово, той поканил Ацамаз да сподели закуската с него и неговата волница, и те продължили беседата, седейки на масата.

Супата от горски дарове се получила отлична – гореща, ситна, направена с грижа. С нея поднасяли печено от еленово месо. Еленовото месо във волницата на Робин Худ било необичайна храна – еленът в Англия бил кралски заповеден звяр, и ловът му се смятал за сериозно престъпление. Но от време на време Робин убивал елен и с рев на рога свиквал своите стрелци на пиршество. Съвместното ядене на еленово месо било за тях символ на свобода и бунтарски дух.

На масата имало добър бял хляб, и доста. В Англия белият хляб бил за простолюдието истинско съкровище! Но навече разбойниците на Робин основателно били пощипали кралските търговци.

– Кой си ти? –- попитал Вил Скарлет, момче с остър поглед и бързи движения. – Крестьянин? Воин? Търговски син?

– Аз съм музикант. И воин. Ние всички сме воини. Но мнозина от нас имат и свой дар. Моят дар е – да свиря на тази свирка.

Няколко стрелци, от онези, които не били при срещата на опушката на гората, се спогледали с усмивка, но Робин им казал:

– Не се смейте, момчета. Чухме как свири.

После отново се обърнал към Ацамаз и казал, обръщайки се към него, но достатъчно високо, за да чуят и останалите:

– И видяхме, че има такава музика, под която не е срамно да танцуват и самите планини.

После тихо добавил:

– Но кажи, Ацамаз... Какво очакваше да намериш в нашия край?

Ацамаз погледнал Робин. Неговото светло, обветрено лице било печално, с дълбоки сенки под очите.

– В Страната на нартите сега има голяма беда. При нас дойде враг, който се държи не като враг. Той говори правилни думи, но зад тях върви беда. Тази беда, когато врагът влиза в дома ти под вид на приятел, сяда на масата ти и започва да управлява живота ти, а ти дори не го забелязваш, докато не стане късно.

– Охо, – изсумтял Литл Джон. – Това ни е познато. В Нотингам същият шериф – също като че свой, а в действителност – по-лош от чума.

Ацамаз накратко разказал за Мукара, за страха, който той посял в Страната на нартите, за това как алдарите отнели земята от крестьяните, как хората се боят да отворят уста.

Вил Скарлет мрачно казал:

– Познато до сълзи. У нас в Англия същото. Шерифът на Нотингам и неговите хора –- същите алдари. Крестьяните ги изгонват от земята, ограждат общинните пасища, за да пасат овце –- вълната сега е скъпа. А хората пухнат от глад.

Робин Худ подхвърлил клон в огъня.

– У нас също приказки се съчиняват, само не за герои, а за нас, разбойниците. В баладите се пее как ние грабим богатите и даваме на бедните. Йомените –- свободните крестьяни, онези, които не са огънали гръб пред лордовете –- ето кои са нашите братя. Шерифът рыщет из горите, лови нашите хора, обесва ги на кръстопътищата. А ние все едно се връщаме отново.

Литл Джон замислено казал:

– Угнетителите навсякъде са еднакви, приятели мои. И в нашата Нартия, и в нашата Англия –- навсякъде богатите отнемат от бедните плодовете на труда им. Навсякъде знатта взема най-добрите земи. Навсякъде съдът съди по монета, а не по правда.

Той помълчал, после добавил тихо:

– И значи, борбата срещу тях трябва да бъде еднаква. Но ето въпросът: каква да бъде тя?

Робин Худ се навел напред, очите му блестели в светлината на огъня.

– Аз ще ти кажа, Литл Джон. Аз двадесет години в гората живея, и зная едно: с вълци да живееш –- по вълчи да виеш. Шерифът праща стражари –- ние ги посрещаме със стрели. Иде събирач на данъци –- ние го чакаме при моста. Монасите карат злато в абатството –- ние го вземаме и раздаваме на вдовици и сираци.

Той се обърнал към Ацамаз:

– Ти каза, Мукара –- едноок великан. Тогава покажи ни пътя, Ацамаз! Аз ще дойда в твоята страна, ще взема добри стрелци, и ще бием неговите хора навсякъде. Един стражар махнахме – на другите им е страх. На алдара главата свалихме – останалите ще се замислят струва ли си на Мукара да служат.

Ацамаз поклатил глава:

– Слушах те, Робин, и мислех. Ти казваш: убий един – ще се уплашат десет. Но идва нов стражар, още по-зъл от предишния. Ти казваш: вземи златото от монасите – и бедните ще са сити. А утре монасите ще съберат ново злато от същите бедни. В Страната на нартите също така опитваха – не помогна.

Робин се намръщил.

– А какво предлагаш ти?

Ацамаз навел глава за миг, после я вдигнал.

– Не знам, Робин. Аз засега не знам. Но съм тук, за да разбера вашия път. Да видя как воювате, как се държите заедно, как не губите надежда. Може би тогава ще разбера какво да правя в моята страна.

Робин пытливо се вгледал в лицето на Ацамаз и видял в очите му същата болка за своя народ, каквато изпитвал и самият той.

– Какво пък, госте, – казал той. – Остани. Виж как живеем. Послушай нашите песни. А там ще видим.

Тук в разговора се включили и други. Разговорът потекла по-свободно, без напрежението на първия час.

– Кажи-ка, Ацамаз, – попитал брат Тук, спомняйки си играта на Ацамаз. – От какво е направена твоята свирчица? Златна, нали? Не се ли боиш, че ще я откраднат?

– Това е – свирка. Тя е направена от злато, но не просто. Подарък от баща. А той я получил от Афсати – нашия небесен покровител на горските зверове. В нея е силата на цялата природа. Може ли да се открадне... не знам... – отговорил Ацамаз и многозначително добавил:

– Никой не е опитвал...

– А ти сам, Ацамаз, –- попитал Вил Скарлет, присвивайки очи, – какво искаш ти самият? Власт? Богатство? Да убиеш Мукара и да заемеш мястото му?

Ацамаз го погледнал с такава горчива усмивка, че Вил отместил очи.

– Искам децата да не се боят да играят по улиците. Искам юношите и девойките да не се боят да пеят и танцуват, показвайки красотата на своя глас и танц, искам никой да не се бои да изразява радостта си, и, най-важното, искам нартите да имат поводи и причини за това чувство! Искам старците да не шепнат по кътчетата, а гръмко да говорят правдата на ныхаса. Искам Урузмаг да се събуди и да види какво става под носа му. Не искам власт. Искам хармония.

– Хармония, – повторил Робин замислено. – Красива дума, само че бедата е: с хармония срещу злото не се върви. Злото хармония не разбира, на него му трябва юмрук.

– Знам, – Ацамаз навел глава. – Затова съм тук. За да разбера как да съединя музиката и меча. За да победя Мукара, но да не стана такъв като него.

Стрелците притихнали. Огънят догарял. Ацамаз седнал на своето място и потънал в мислите си.

Робин плеснал с ръце:

– А знаете ли, момчета, кого ни липсва в нашата гора, за да посрещнем както подобава госта? – той обхванал с поглед своите хора. – Алан! А я, повикайте тук Алан от Долината!

Глава 12. Алан от Долината

Робин обхванал с поглед своите хора, седнали около разгарящия се огън.

– А знаете ли, момчета, кого ни липсва сега, за да посрещнем както подобава госта? Алан. Той точно някъде наблизо ходи, чух арфата.

Ацамаз въпросително погледнал Робин.

– Това е нашият менестрел, – пояснил Робин. – Странстващ музикант, каквито светът не е виждал. На арфа свири така, че душата замръзва. Ние го срещнахме в гората при интересни обстоятелства. Той сега е с нас, дели и хляба, и опасността.

Той погледнал наоколо.

– Ей, Алан! Ела при огъня, брате!

Иззад гъстите храсти на лешника, които растели на края на поляната, наистина се чули леки стъпки. След минута при огъня излязъл висок, строен юноша в ярко-алена пелерина, с дълги руси коси, падащи на раменете. В ръцете си грижливо носел малка арфа, украсена с изкусна резба. Юношата гледал света с някаква тиха радост с големите си сиви очи, сякаш знаел за живота повече, отколкото е положено да се знае на неговите години.

Той кимнал на всички наведнъж, но погледът му веднага се спрял на непознатия в странна дреха.

– Виждаш ли, – казал Робин на Алан, – имаме гост от далечни земи. Ако беше чул как свири на свирката си... Гората просто замръзна, дори дивите зверове излязоха да го слушат!

Алан спрял, внимателно погледнал Ацамаз.

– От далечни земи? – гласът му се оказал чист и мелодичен. – Ще позволиш ли да узная твоето име?

– Ацамаз от Страната на нартите.

– Алан от Долината. Бродещ певец, щастлив, че намери приют и приятели в тази гора. Но как попадна тук?

– Не знам, – простодушно отговорил Ацамаз. – Чувал съм за вас, но дори не знаех дали е истина или измислица. Чувал съм, че защитавате бедните, и исках да узная вашата правда, може би и тя с нещо ще помогне на нашите хора, и неведома сила ме пренесе в вашата гора, в Шеруд.

Робин се усмихнал и се обърнал към Ацамаз.

– Ние в Шеруд също уважаваме музиката. Не по-малко от добрия лък и точната стрела.

Алан кимнал и протегнал на Ацамаз здрава ръка – мазолеста от струните, но топла.

– Радвам се да те видя при нашия огън, Ацамаз, – казал той. – Ако Робин казва, че си велик музикант, значи е така. Тези момчета не обичат празните думи.

Ацамаз стиснал ръката и кимнал. Алан седнал направо на поваленото дърво при огъня, сложил арфата на коленете си и погледнал въглените, които дишали с червена жар.

– Робин, – казал Ацамаз. – В Страната на нартите не може да се вярва на никого. Лазутчиците на Мукара следят всеки, гледат, душат кой с какво се занимава, кой с кого се е срещнал, кой какво е казал. А вие имате неразбирателство с шерифа, той иска да ви хване. Защо тогава ми повярва толкова лесно? Изведнъж съм лазутчик на вашия шериф.

Робин се разсмял:

– Ацамаз, не смятай за празно хвалба, но аз и моите хора – не сме глупци. Ние вече цели години живеем в гората и знаем природата, разбираме нейния език. Чухме как свириш, видяхме, че горските зверове доверчиво излязоха при теб, за да чуят по-добре музиката ти. Разбери ме правилно, Ацамаз, ако лисицата, винаги предпазлива и хитра, излезе и легне в краката на чужденеца – значи, чужденецът не носи зло.

– Отдавна те забелязахме, Ацамаз, – казал Литл Джон. – И видяхме, че чужденецът не се крие, не се промъква. Той излиза на поляната открито, водейки коня си. Той не се плаши, когато се появят нашите лучници, а гледа право в очите.

Вил Скарлет добавил:

– Лазутчикът на шерифа би се държал по друг начин: би нервничил, би се оглеждал, би се опитвал да изведае някакви секрети, а не би разказвал за своята страна и беда. Ти без утайка разказа за своята беда, за Мукара, за страха в Страната на нартите, за своите съмнения. Ти не се преструваш на някой друг, не измисляш някакви легенди.

– Робин, сам преживял живот, пълен с измама и предателство, умее да отличава лъжата от правдата. Той видя, че говориш от сърце, – тихо казал Алан. – Искаш ли, ще ти разкажа как сам попаднах тук? Може би по-добре ще разбереш нашата правда и нашето дело.

Ацамаз мълчаливо кимнал. Алан леко докоснал струните, и те отговорили с кратък печален въздих. Той вдигнал очи към всички, които седели при огъня, и заговорил със своя чист, мелодичен глас, сякаш пеел старинна балада, само със свои думи, без да пропуска нищо:

– Бях влюбен в най-красивата девойка на света и от радост носех също такъв ярко-ален червен наряд, най-що и най-прекрасния и весел ал. Веднъж забелязах Робин Худ, той стоеше в гората под зелено дърво, а той забеляза мен. На следващата сутрин узнах, че девойката, която обичах, трябва насила да бъде дадена на стар богат рицар. Аз в отчаяние хвърлих алената си пелерина, която носех ден по-рано, за да не ми напомня за щастливите времена, и тръгнах накъдето ми видят очите, към гибел.

Тук към мен се приближиха Малкият Джон и Ник, синът на мелничаря, виждайки ги, веднага натегнах лъка си и извиках: «Стойте, какво искате от мен?»

«Трябва незабавно да отидеш при нашия господар, право под онова зелено дърво в гората», – бил отговорът.

И ме заведоха при Робин. Той отново стоеше сред дърветата, и видя мен, същото онова момче, което още вчера беше такова весело, а днес вървеше по същия този път отпуснато, съвсем разбито. И, когато застанах пред смелия Робин, той ме попита много учтиво: «Имаш ли поне някакви пари, за да споделиш с моите весели момчета и с мен?». «Нямам пари, – отговорих аз, – само пет шилинга и един пръстен. Пазих ги цели седем дълги години, за да сложа този пръстен на сватбата си. Трябваше да се оженя за своята девойка, но вчера ми я отнеха и искат да я дадат на стар рицар. От това бедното ми сърце просто е разбито». «Как ти е името?» – попита тогава Робин Худ. Аз отговорих: «Името ми е – Алан от Долината». «Какво ще ми дадеш, – каза Робин Худ, – ако ти помогна да върнеш любовта си?» Аз отговорих, че нямам нито пари, нито злато, нито друга плата, но ще се закълна на светата книга да бъда негов верен слуга до края на дните. Тогава Робин попита колко мили до моята любима? Аз отговорих, че само пет малки мили. Тогава той взе арфата ми и без забавяне се втурна през равнината, без да спира нито за секунда, докато достигнаха тази църква.

«Какво правиш тук?» – възкликнал епископът. «Аз съм най-добрият арфист в цялата северна страна», – отговорил Робин Худ. Тук влязъл богатият рицар, пъчейки се от важност, той бил вече съвсем стар, а след него – моята любима девойка, такава мила, такава изящна, че дори в обхваналата я мъка и отчаяние сияела като чисто злато. «Това съвсем не е подходяща двойка, – гръмко казал Робин Худ. – Но, щом всички сме дошли в църквата, нека невестата сама избере този, когото истински обича». Тук той приложил рога към устните си и протръбил. И веднага двадесет и четири смели лучника дотичали тук. Когато влезли в църковния двор, марширувайки всички в равен строй, първи сред тях бил аз, Алан от Долината, и аз подал на смелия Робин неговия собствен лък.

«Ето това е твоята истинска любов, – казал Робин, – млади Алан. И вие ще бъдете венчани още сега, в този самия час, преди всички ние да си тръгнем оттук». «Това няма да стане, – възразил епископът, – твоята дума тук няма сила. Те трябва три пъти да бъдат огласени в църквата, както изисква законът на нашата земя».

Робин Худ веднага смъкнал от епископа одеждите му и ги облякъл на Малкия Джон. Когато Малкият Джон влязъл в църковния хор, всички хора започнали гръмко да се смеят. А той ги попитал седем пъти подред в църквата, за всеки случай, изведнъж три пъти ще се окаже малко: "Младожълке, съгласна ли си? Повтори седем пъти, за да чуят всички и да разберат".

Така и било, приятели мои. И оттогава аз съм – верен човек на Робин Худ от Шерудската гора. А сега с Елен вече имаме трима сина! Ето и цялата история!

Алан замълчал и отново докоснал струните, този път отговорът им прозвучал по-светло. После арфистът погледнал Ацамаз и казал:

– Сега е твой ред, нарте. Разкажи какво те доведе тук през толкова земи и сънища. Но преди това, изсвири ни на свирката си. Аз също искам да чуя как звучи музиката на вашите планини в нашата гора.

Ацамаз седял мълчаливо, гледайки червените въглени. След всичко, което се случило през последните дни – след разговора със Сырдон, след странния сън-яв, след срещата с чуждата гора и своята музика, която събрала около него зверовете – думите на Робин и разказът на Алан легнали на душата му равно и спокойно. Той бавно кимнал, взел в ръце златната свирка и тихо казал:

– Добре. Слушайте тогава и вие. Ще ви изсвиря това, което се е натрупало в сърцето ми. А после, ако искате, ще разкажа защо дойдох.

Може би заедно ще разберем как да съединим свирката и лъка, за да събудим онези, които спят под гнета на лъжата.

И над поляната на Шерудската гора се изляла тиха, но силна мелодия от златната свирка на Ацамаз. В нея имало всичко, с което пламтяла душата на младия нарт: болка за своя народ, тъга по дома, печал от думите на Аминон, тревога за спасения Æндон, преклонение пред мъдростта на Сырдон...

Хората при огъня слушали, потапяйки всички свои чувства в звуците на музиката. Робин седял, без да помръдне, и, изглеждало, наяве виждал всичко, което се случило с Ацамаз през последните дни, с душа преживявайки обхващащите юношата чувства. А Алан от Долината просто затворил очи. Пръстите му, свикнали със струните, леко потрепвали на коленете, сякаш сами по себе си запомняли тази музика, разлагали я на ноти, вплитали я в още неродената песен. Когато последният звук се стопил във въздуха, тишината се задържала още дълго...

Така, в разговори мина целият ден. Настъпи вечерта. Огънят трещял, хвърляйки искри в тъмното небе. Някъде в гъстата гора ухала сова.

– Добре, – Робин се плеснал по коленете и станал. – Късно е вече. Утре ще говорим. А ти, Ацамаз, лягай да спиш. Жените вече ти приготвиха постеля. Литл Джон ще те заведе.

– Благодаря, – Ацамаз се изправил, – Вие сте добри хора.

– Добри-то добри, – казал Литл Джон, – Само че ти утре още разкажи. За вашия Сырдон, за Шатана... интересно ми е много. Чужди сте, а като свои.

– Защото правдата навсякъде е една, – отговорил Ацамаз. – И мъката е една. И надеждата е една.

Гората наоколо живеела своя нощен живот. Някъде далеч завил вълк – но това не бил страшен вой, а по-скоро переклик. Литл Джон изпратил Ацамаз до мястото и той за първи път от много месеци заспал спокойно.

Глава 13. Битката в Шерудската гора

Гората наоколо живеела своя нощен живот. Някъде далеч с вой се перекликали вълци. Литл Джон изпратил Ацамаз до мястото, и той за първи път от дълго време заспал под покрив над главата си.

Едва първите лъчи на разсъмването се пробили през гъстата листа на древните дъбове на Шеруд, когато тишината била разкъсана от рязък, тревожен звук на рог. Отривистият зов на опасност прозвучал три пъти. Лагерът на Робин се вдигнал в един миг. От колибите, прикрити под клоните, изскачали свободните стрелци, хващайки лъкове и мечове. Литл Джон, огромен като скала, вече стоял при огъня, натягайки тетивата на могъщия си лък. Брат Тук, монахът с корема, но с ръце, свикнали с посоха-бухалка, изругал по църковному и сграбчил брадва. Вил Скарлет и Мач, синът на мелничаря, изскочили иззад храстите, готови за бой. Робин Худ, рижобрадият предводител, с арбалет в ръце, очите му горели с решимост.

– Кучетата на шерифа! – извикал дозорният с рога от върха на най-високото дърво. – Те са около петдесет, вървят по пътеката от север, в желязо и с копия!

Чул се гласът на Робин Худ: – Колко?

Иззад дърветата излетял задъхан дозорен, онзи самият, който седял на бора:

– Сто! Може би повече! Кучетата на шерифа, вървят по стария път, в желязо и с копия! До обед ще бъдат тук!

Ацамаз се събудил моментално. Сърцето му, свикнало с битки, забило равно и силно. Той скочил, наметнал бешмета, висящ до главата на леглото, и сграбчил меча и стрелите си – онези самите, които му служили и в Страната на нартите. Златната свирка останала в торбата до леглото: сега не е време за мелодии на свирка, а за звън на стомана. Конят му, мъдър и верен, вече пръхтял в жажда за бой, усещайки мириса на желязо и пот на чужденците. Ацамаз оседлал коня с един скок и излязъл на поляната.

– След мен, братя! – прогърмял Робин, и гласът му се разнесъл из гората като в старите балади за добрите разбойници. – В зелената гора, под сянката на дъбовете! Там ще ги посрещнем, както винаги – със стрели и хитрост, а не в открит бой на равнината!

Те препуснали през гъстата гора – леки като вятър и безшумни като сенки. Ацамаз препускал до Робин, конят му стъпвал уверено, без да чупи клони. Отпред, зад завоя на пътеката, вече се чувал тропот на ботуши и дрънчене на доспехи: хората на шерифа вървели в плътен отряд, в ризници, с копия напред, под знамето на Нотингам. Имало много – шерифът не се скъпил, знаейки, че в Шеруд се крие самата справедливост. Той самият препускал отпред на черен кон, дебел, самодоволен, в богати доспехи, които ярко блестели на слънцето.

– Претърсете гората! – заповядал той, и горското ехо подхванало гласа му. – Намерете бърлогата им! Днес ще свършим с тези разбойници веднъж завинаги! Една глава – един златен!

– Стойте, разбойници! – изревал командирът на отряда, висок рицар в шлем с плюмаж. – В името на шерифа се предайте!

Рицарите се разпръснали по опушката, навлезли в самата гора, под сянката на дърветата. Тук им било не много уютно: доспехите се закачали за клоните, а конете се спъвали в корените на дърветата.

– Чакайте, – заповядал Робин. – Нека се приближат. Нашата сила е в търпението.

Стрелците неподвижно замръзнали зад всяко дърво, зад всеки храст. Изглеждало, че никой дори не диша. Никой не помръдва. Само зорките им очи неотклонно следели врага.

Първият отряд стражари преминал съвсем наблизо, на десет крачки от засадата. Робин пуснал първата стрела. Свистене – и първата стрела се забила в шията на крайния ездач.

Това било командата. Гората избухнала от свистене на стрели, викове на ранени и дрънчене на мечове. Стрелите на свободните стрелци излетели иззад дърветата като рояк оси. Литл Джон пуснал своята – и огромният лучник в първия ред рухнал като подкосен дъб. Робин извикал:

– Бийте, момчета! За бедните, за вдовиците, за зелената гора!

Стражарите започнали да падат от конете, без да разбират откъде лети смъртта. Уплашените коне се изправяли на задните си крака и се мятали между дърветата, тъпчейки чужди и свои.

Ацамаз, непознат с тактиката на добрите разбойници, излязъл на открито място при пътеката, където дърветата се разстъпвали, и конят му се изправил на задните си крака, както по време на сраженията, в които на юношата му се случвало да се бие, защитавайки Страната на нартите, започвайки от битката срещу войските на Мисир-алдар, в която Ацамаз се бил още бидейки младенец, сучещ гърдата на майка си. Именно след тази битка майката на нартите мъдрата Шатана провъзгласила, узнавайки кой се бил най-храбро от всички: «Нарти, вие всички сте – мои деца, но този безстрашен и могъщ младенец е достоен да бъде мой любим син!»

Юношата-нарт замахнал с меч с хладната храброст на воин, знаещ за какво се бие. Първият стражар, хвърлил се към него с копие, получил удар плашмя по шлема: Ацамаз избил оръжието и съборил врага на земята, така че той се търкулнал в храстите, зашеметен. Вторият, с меч, нападнал отстрани – Ацамаз обърнал коня с едно движение на коленете и нанесъл ответен удар, счупвайки клинка на врага и отхвърляйки го настрана. Третият, виждайки как лесно паднали другарите му, изкрещял от страх и се хвърлил да бяга, но Ацамаз го настигнал на коня, сграбчил го за яката и го хвърлил в калта на пътеката.

– Не смейте да тъпчете тази гора! – прогърмял Робин. – Тук управлява не шерифът, а свободата!

Той бил безстрашен. Нито един мускул не трепнал на лицето му, когато стрела профучала до самото му ухо.

Конят на Ацамаз хапел и биел с копита онези, които се приближавали твърде близо, а самият Ацамаз сечал и отблъсквал удари, не давайки на враговете да затворят редовете. Един стражар, опитал се да го удари в гърба, получил такъв тласък от задните копита на коня, че полетял в оврага и повече не се изправил. Но Ацамаз не добивал лежащите – той се биел честно, но без кръвожадност.

Робин, забелязвайки как Ацамаз щади победените, извикал на своите, надвиквайки звъна на стоманата:

– Бийте крепко, момчета, но не добивайте победените и бягащите! Нека бягат и отнесат вестта: «В Шеруд разбойниците са толкова силни, че могат да си позволят милост към победения враг».

Стрелите на свободните стрелци косели враговете като сърп – трева. Литл Джон с един удар на юмрука повалил двама. Робин с точен изстрел избил меча от ръката на командира. Хората на шерифа трепнали: имало ги много, но гората била против тях – клоните шибали по лицата, корените закачали краката, а иззад всеки дъб летяла стрела.

Накрая, командирът с окървавено рамо, извикал:

– Отстъпваме! Достатъчно ги поразклатихме! – макар загубите у хората на шерифа явно били повече, отколкото у разбойниците на Робин.

Шерифът, успял своевременно да се измъкне с първите свистения на стрели, беснеел на опушката:

– Страхливци! Червей!

Робин заповядал на своите:

– Събирайте трофеите. Оръжие, броня, пари – всичко в общия казан. Конете – в лагера, там ще решим кому са по-нужни.

Стрелците обходили бойното поле, свалили от убитите ризници, мечове, кесии...

Ацамаз гледал гората, осеяна с тела на загинали. Към него пристъпил Робин Худ:

– Е, как е, планинецо? Не ти ли развали вкуса нашата война?

– Странна е, – честно отговорил Ацамаз. – У нас се бият лице в лице. А тук... иззад дърветата, иззад храстите... Като на зверове ловуваш.

– А ние и сме зверове, – ухилил се Робин. – Ние за тях сме – диви зверове, които трябва да се травят. А те – за нас.

Робин Худ се върнал в лагера победител. Но тази победа ни най-малко не радвала сърцето му.

Волните разбойници вече се приближавали към поляната, когато иззад храстите на лешника и старите дъбове се чули отначало радостни, а после разтревожени гласове. Жените и децата, които се криели по-дълбоко в гората по време на боя, видели своите. Отначало се чул вик на радост:

– Идат! Нашите идат! Кучетата на шерифа избягаха!

Но радостта бързо се сменила с тревога. От гъстата гора изтичали жени, а след тях – деца. Отпред пред всички била Мерион[1], висока и статна, с кошница чисти парцали и стомна мед в ръце. До нея – жената на брат Тук, крепка като дъбова бъчва, и две млади вдовици, чиито мъже отдавна спели под зелените дъбове на Шеруд.

– Робин! – извикала Мерион. – Жив ли си, любов моя?

Робин вдигнал ръка в знак, че е цял, но лицето му оставало уморено. Ацамаз вече отдавна бил слезнал от коня и вървял до него, подкрепяйки ранен млад стрелец. Юношата имал дълбока рана от копие в бедрото, кръвта вече била напоила зелената пелерина.

Жените и децата се втурнали насреща. Някои прегръщали своите мъже и бащи, други веднага се хвърлили към ранените. По-големите деца помагали да се носят оръжия, малките се вкопчвали в полите на пелерините и тихо питали: «А ние победихме ли?»

Под големия дъб, който стоял посред поляната като вечен страж на лагера, жените бързо разложили чисти парцали. Мерион коленичила пред първия ранен – Литл Джон. У великана имало дълга, но плитка рана на предмишницата от меч.

– Седи мирно, нашият великан, – строго казала тя, измивайки раната с чиста вода от ручея. – Сега с мед ще я залея, за да не гнояса, а после жълт кантарион ще сложа.

Тя щедро намазала раната с мед, отгоре сложила размачкани листа от жълт кантарион и здраво превързала с ивица платно, откъсната от подола си. Литл Джон само изсумтял и се усмихнал през болката:

– По-леко, отколкото след бирата на брат Тук, Мерион.

Ацамаз внимателно помогнал да сложат ранения стрелец. Към него веднага дотичали две жени. Те разрязали панталона, измили раната с вино от манерката и наложили гъста каша от листа на живовляк – «костоломна трева», която сраствала дори разкъсана плът. Младият стрелец стиснал зъби и не издал нито звук.

Встрани, при огъня, вече лежали онези, на които не можело да се помогне. Първи носели младия Уот-Стрелеца, – съвсем момче, което едва навършило седемнадесет зими. Стрелата на човека на шерифа го улучила точно под ключицата. Той умрял бързо, с лека усмивка на устните успял да каже на другаря си: «Предайте на Робин... ние ще победим».

Втори бил старият Йомен Роб, побелял като лунна светлина. Той цял живот биел по кралските елени и събирачите на шерифа. Днес го сразил удар с брадва в гърдите. Лицето му било спокойно, сякаш просто бил легнал да си почине под дъба.

Трети – крепкият Мач-Младши, синът на мелничаря, един от най-веселите в отряда. Той закрил с тялото си брат Тук в най-горещия момент на схватката.

Жените коленичили около телата. Тих, протяжен плач се издигнал над поляната – не гръмък вик на мъка, а онзи самият, който чуват само древните дървета на Шеруд. Майките притискали към себе си децата, за да видят те: смъртта се случва и в Зелената гора, но тя никога не побеждава живота.

Мег се приближила до тялото на младия Уот, затворила му очите и го целунала по челото.

– Христе, помилуй душата му, – тихо казала тя. – Спи спокойно, момче. Сега си с онези, които първи застанаха под зеленото знаме.

Робин Худ стоял наблизо, подпрял се на лъка. Гласът му бил нисък и твърд:

– Ще ги погребем на разсъмване под този дъб, където те така често пееха. Ще сложим в ръцете им лъкове и по една зелена стрела. А когато дойде техният час – нека стрелят на воля в зелената гора Господня, където няма нито шериф, нито нужда. Christ have mercy on their souls.

Жените грижливо накрили телата с три зелени пелерини. Децата донесли полски цветя и ги сложили при главите.

Ацамаз стоял малко встрани, навел глава. В сърцето му се надигнала горчива гордост: и тук, в чуждата гора, хората умирали за правдата така, както в миналото нартите в своите земи. Той тихо казал на коня, който се приближил и се пъхнал с муцуна в рамото му:

– Виждаш ли, приятелю? И тук знаят какво е чест.

Робин се приближил до него, сложил ръка на рамото на нарта и тихо добавил, така че да чуят само те двамата:

– Сега ти си наистина един от нас, Ацамаз. Ти се би заедно с нас, макар като гост да можеше да останеш настрана. Ти ни видя и в мирните часове, и в боя, и в скръбта.

Ацамаз благодарил на Робин с кимване на главата и навел глава. Огънят се разгорял по-ярко. Жените оплаквали убитите, помагали на ранените, децата носели вода и свежи треви. Над поляната стоял тих глъч – смесица от болка и облекчение. Лагерът живеел. Лагерът скърбял. Лагерът се готвел за следващия ден.

И някъде във висините, в короните на древните дъбове, тихо шумолял вятърът, сякаш самият Шеруд шепнел: «Докато сме заедно – не могат да ни сломят».

На следващия ден след погребението, едва първите лъчи на слънцето се пробили през гъстите корони на Шерудската гора, Робин Худ събрал своите хора под големия дъб. Тримата загинали – младият Уот-Горски, старият Йомен Роб и Мач-Младши – вече лежали в земята при корените на дървото, покрити със зелен чим, с лъкове в ръце и по една стрела на сърцето.

Робин казал:

– Мъртвите не обичат живите да седят в тъга и да гладуват. Днес ще отидем на лов. Плячката ще отиде за поменалния пир. Нека нашите братя виждат от небесата, че ние все още сме силни и не сме ги забравили.

Той се обърнал към Ацамаз:

– А теб, Ацамаз от Страната на нартите, каним да дойдеш с нас. Вземи своето оръжие. Покажи ни как ловуват нартите в своите високи планини.

Ацамаз кимнал.

Той взел своя меч, който винаги носел със себе си, и своя туг нартски лък от дърво, рог и сухожилия на животни. Такъв лък бил удобен за стрелба от кон и в теснините на планините, макар и да отстъпвал по далечина на английските тисови дълги лъкове. У англичаните лъковете били високи почти колкото човешки ръст – тежки, мощни ю-лонгбоу от тис, способни да пробият ризница на двеста крачки. Ацамаз взел също своя колчан с нартски стрели, оперени с пера на планински орли. Но една от стрелите не била нартска: това бил дар от рицаря Роланд, който той оставил на прашния път в Тридеветото царство след появата на пътя към терема на Матрона – омагьосаната красавица на Миналите времена – която те с Иванушка освободили от проклятието на годеника и брата.

Те отишли далеч в дълбините на Шеруд, там, където дъбовете се сменяли с букове и където се срещали кралски елени. Ловът бил сериозно дело: трябвало да се донесе месо за целия лагер.

Ацамаз яхал мълчаливо, вслушвайки се в гората. Той помнел уроците на баща си Аца и благословията на Афсати – покровителя на всички горски зверове. Преди да натегне тетивата, той винаги тихо произнасял кратка благодарност към звяра:

– Прости ми, брате-елене. Ти ни даваш живот, а ние няма да забравим твоята жертва.

И ето първият едър елен излязъл на поляната. Ацамаз вдигнал своя къс композитен лък, изчакал вятърът да стихне, и стрелял. Стрелата влязла точно под лопатката. Еленът направил няколко крачки и паднал.

Алан от Долината изсвирнал:

– Чист изстрел, нарте! Твоят лък, макар и по-къс от нашия тисов, бие силно и бързо. Аз от такова разстояние не бих рискувал.

Робин се усмихнал за първи път за цялата сутрин, чувайки това.

Целия ден ловували. Ацамаз показал как нартите проследяват звяра срещу вятъра, как четат следите по меката горска земя и как стрелят от седлото в галоп. Неговият къс композитен лък бил по-удобен от английските дълги тисови лъкове за ездов лов, макар на много далечно разстояние английските лъкове давали предимство в сила и далечина. Два пъти Ацамаз пропуснал, свиквайки с чуждата гора и вятър, но после се приспособил и донесъл още един елен. Волните стрелци също били на висота, и към обед у тях имало четири добри трупа – достатъчно, за да се нахрани целият лагер.

Когато слънцето започнало да клони към залез, отрядът се върнал на поляната с плячка. Жените и децата вече чакали. Мег и другите веднага се заели с разфасоването: сваляли кожи, изрязвали най-добрите късове – филета и бутове, слагали големи казани на огъня. Мирисът на печено месо и пресен хляб бързо се разнесъл из лагера.

Когато започнало да се свечерява, под големия дъб накрили поменален пир. Всички седнали около огъня на повалени стволове и пелерини.

Робин пръв вдигнал рога с ейл:

– За Уот-Горски, за стария Йомен Роб и за Мач-Младши. Христе, помилуй душите им. Нека те сега ловуват в зелената гора Господня, където няма нито шериф, нито нужда.

Всички тихо повторили: «Christ have mercy on their souls». После Робин се обърнал към Ацамаз:

– Ацамаз, нарт от далечни планини! Мислех отначало, ти си прост мирен музикант, идеалист със златна свирка, който е дошъл да пее песни за справедливост. А ти си – храбър воин, като най-добрите от нас! Твоят меч вчера пя по-гръмко от всяка арфа, и гората ти благодари. Ти се би безстрашно, но не се упиваше с кръв като кучетата на шерифа.

Стрелците зашумяха в одобрение. Алан от Долината докоснал струните на арфата, и се изляла тиха мелодия на победа и скръб.

Робин продължил:

– Вчера се би заедно с нас. Днес ловува с нас. А сега ни изсвири на златната си свирка – в памет на нашите братя и в чест на твоя народ, който, както видяхме, е също толкова храбър, колкото и ние.

Ацамаз извадил свирката. Той изсвирил тиха, печална мелодия, в която се чувала скръбна благодарност към падналите другари и тъга по далечната Страна на нартите. Звуците плували над поляната, смесвайки се с трещенето на огъня и шума на листата.

Когато последната нота се стопила във въздуха, Литл Джон, който въпреки раната се присъединил към приятелите, тежко въздъхнал:

– Никога не съм чувал такава музика... сякаш самата гора заплака и се усмихна едновременно.

Робин кимнал:

– Ти донесе в нашата зелена гора късче от своите планини, Ацамаз. Това е добре. Утре отново ще стреляме и ще се бием, а днес – ще поменем онези, които си отидоха, и ще благодарим на онези, които останаха.

Цялата вечер при огъня звучали спомени за загиналите, стари балади на веселите момчета за смелия Робин, за Литл Джон, за това как са грабили богатите и са помагали на бедните.

Ацамаз слушал внимателно, опитвайки се да запомни мелодиите и думите. Понякога подхващал на свирката прости мотиви, и тогава англичаните се усмихвали.

Така минал целият ден от скръбното погребение до лова и вечерния поменален пир. Ацамаз се уморил телом, но в душата му станало малко по-леко. Той разбрал, че и тук, в чуждата гора, хората умеят да почитат мъртвите с дело, лов и песен, а не само със сълзи.

[1] Мерион в баладите за Робин Худ се появява само в по-късната балада «Robin Hood and Maid Marian» (Child Ballad № 150), която датира приблизително от XVII век (около 1660-те или по-рано, но не средновековието). В нея Мерион се представя като благородна девойка, която се преоблича в паж, идва в гората и дори се бие с Робин, преди те да се познаят. В популярната романтична версия на легендата (възлюбената на Робин, живееща с него в гората, помагаща на merry men) тя влиза вече в XVI–XIX век –- чрез пиеси, книги (например у Уолтър Скот) и особено чрез викторианските и холивудските адаптации.

Глава 14. Два пътя към свободата

Нощта встъпила в правата си над Шерудската гора, въздухът бил тежък и гъст като стара пелерина на волен стрелец, напоена с дим от огньове и кръв от минали сражения. Тъмнината легнала върху дъбовете и ясените като черен кадифе, върху който били прикачени месецът и звездите. Само редки въглени в големия огън още тлеели, хвърляйки тъмночервена светлина. В тази трептяща светлина лицата на Робин и Ацамаз изглеждали изсечени от камък. Те седели на два повалени дъбови ствола право един срещу друг. Наоколо, покрили се със зелени пелерини, спели волните стрелци. Недалеч насън тихо пръхтял конят на Ацамаз. Пукали въглените, тихо шумоляла листата под слабия дъх на милата девойка – лекия ветрец на английските простори.

Робин заговорил пръв. Гласът му бил нисък, с хрипка на дълга умора, но в него още живеела онази стомана, която двадесет години го държала в тази гора жив.

– Кажи ми, Ацамаз, какво искаш да узнаеш за нашата борба за свобода? – той помълчал. – Ние тук грабим богатите, които затлъстяват на гърбовете на бедните. Даваме златото на вдовици и сираци. Един смел удар – и човекът на шерифа лежи в прахта. Един обоз с данъци – и крестьяните са сити цяла зима. Такава е нашата война: не с цялата тълпа, а с остра стрела в самото сърце на злото. По нашему, по английски: смел разбой в името на справедливостта.

Той направил пауза. Въглените пукали по-силно. Робин погледнал Ацамаз право в очите. Ацамаз кимнал бавно, без да откъсва очи от огъня. Той мълчаливо слушал без да прекъсва, сякаш събирал мисли като стрели в колчан. Лицето му оставало неподвижно. Робин се навел малко напред. Огънят осветил рижата му брада и белега на бузата му.

– Нима не такава трябва да бъде борбата, Ацамаз? Да се бие по опричниците на тиранина, докато народът още спи. А ако народът и никога не се събуди – то поне да му се даде да си отдъхне. За ден, час. За да може вдовицата да изпече хляб, преди шерифът да ѝ отнеме последната крава. Нима това не е борба? Нима това не е справедливост – да помогнеш на онзи, който не може сам да си помогне?

Той замълчал, очаквайки отговор.

Ацамаз не отговорил веднага. Той навел глава, размишлявайки, и седял неподвижно. Робин не подканял юношата. Накрая, Ацамаз вдигнал глава. Червеният отблясък паднал на лицето му. Очите му блеснали.

– Ти казваш: «Да се удари по опричниците, докато народът спи», – казал той невисоко. – Но аз ще ти кажа това, което разбрах в Страната на нартите, когато видях как моята страна умира. Не от меча на врага – от болест, която никой не иска да лекува.

Той погледнал към тъмната гора. Гласът му станал по-тих, но по-твърд.

– Народът не спи, Робин. Него са го приспали със страх и лъжа. С обещания, които никога няма да се изпълнят. Хората не знаят на кого да вярват. Всички говорят разумни неща, но в действителност са далеч от намерението да поправят нещо. Така отнеха от народа вярата в себе си. Във вашата гора няма планини, Робин, но тя е също толкова жива. У нас в Страната на нартите горите растат на скали, а реките пеят песни. Но и тук чувам гласа на свободата. Вашата земя и вашите хора също искат свобода. Но... твоите самотни стрели... не будят народа.

Ацамаз помълчал, дълбоко въздъхвайки.

– Ти убиваш хората на шерифа, а после идват нови стражари – още по-зли от предишните, защото знаят: в гората има луди, които стрелят с лъкове. И те започват да рыщят по пътищата, да хващат подозрителни, да искат от крестьяните: «Къде са разбойниците? Кой ги хранеше? Кой им показваше пътя?» И крестьяните отговарят, защото се боят. Ако те открито проявят към теб съчувствие, стражарите могат и да ги обесят. И тогава крестьяните започват да мразят не стражарите, а теб, Робин. Защото ти им донесе беда. Ти уби стражар – а те плащат с живот и страх.

Той погледнал в тъмнината на гората.

– А какво, ако страхът стане по-силен, отколкото мислиш? Какво, ако крестьяните започнат да се боят не от шерифа, а от теб? Защото ти идваш, даваш хляб, а после си отиваш. А стражарите остават, и те казват на крестьяните: «Ако храните разбойниците – ще се върнем и ще ви вземем двойно». И крестьяните започват да шепнат: «Не ходи при Робин, той носи беда». Този страх – е по-лош от всеки пожар.

Робин се забавил с отговора, мислейки над думите на Ацамаз. Той подхвърлил клон в огъня. Искрите полетели нагоре като малки звезди.

– Аз ще ти кажа това, което знам. Шерифът воюва с мен, а не с крестьяните. На него му трябва моята глава, а не главите на собствените му крестьяни, от които събира данъци. Ако той започне да изгаря къщите им и да обесва бащите им – кой ще му плаща през следващата година? Шерифът е алчен, но не е глупав. Той обесва разбойници. А крестьяните само ги плаши. И този страх, Ацамаз, е достатъчен, за да гледат в земята, когато мимо минава стражар. В същото време, виждал съм как в кръчмите пеят балади за нас. Как момчетата играят на зелени пелерини.

Той горчиво се усмихнал.

– Моите стрели сушат клоните – и дървото хирее. Убий всички стражари – шерифът ще остане без кучета. Прихвани всички обози – алдарите ще останат без хляб. Тогава, може би, народът ще вдигне глава. Ти казваш «корен». А аз казвам: коренът гние, когато клоните съхнат. Махни всички клони – дървото ще изсъхне. Това всичко е ясно, но какво предлагаш ти, Ацамаз? Как става това във вашата страна?

Лицето на Ацамаз станало по-твърдо.

– Как става това в Страната на нартите? Ще отговоря. След възвисяването на Мукара и у нас се намериха смелчаци, които мислеха като теб. Те смятаха: убием ли поставения от Мукара алдар – и народът ще си отдъхне, убием ли командира на стражата – и стражата ще се разбегне. Те нападаха иззад ъгъла, биеха в тъмнината, криеха се в планините. И какво? Командира на стражата убиха – дойде нов, още по-жесток. Крестьяните сами издадоха смелчаците, и героите паднаха. На алдара свалиха главата – и Мукара постави по-свиреп на негово място. А народът? Народът остана в страх. Защото страхът – не е от Мукара и не от Алаф, – той е от това, че земята не е тяхна, от тях израстеният хляб не е тяхен, и дори собственият им труд не им принадлежи, а скоро ще измислят и плата за вода и въздух! В старите легенди нартите били силни, когато стояли рамо до рамо.

Робин отговорил:

– Легендите говорят за времена, които никой от живите не помни, Ацамаз. А аз говоря за това, което виждам всеки ден. Виждам крестьяни, които навеждат очи, когато мимо минава стражар. Виждам жени, които крият децата, когато чуят тропот на копита. Виждам мъже, които не вземат оръжие в ръце, дори когато им отнемат последното. И не знам как да ги събудя. Знам само как да им помогна да оцелеят днес и сега.

Ацамаз честно казал:

– Аз също не знам как да се направи това, – отговорил Ацамаз, и гласът му зазвучал като на ныхас, когато се решава съдбата на народа. – Но тук, в Шеруд, у мен се появиха догадки: с правда, с пример, с песен. Трябва да се говори с крестьяните, да се седне при техния огън и да се разкаже защо са бедни. Да се учат децата им да четат и пишат. Да им се показва, че има друг живот – без шерифи, без алдари, без крале, които отнемат земята им. Това е дълъг път, може да отнеме години, десетилетия. Може би и целият ни живот няма да стигне, за да го извървим. Но това е единственият път, който ми се вижда днес, единственият, който води не към нов шериф, а към истинска свобода. В старите легенди нартите били силни, когато стояли рамо до рамо. А когато между тях се заселили раздорите – когато един поискал да се извиси над друг, когато на всеки станал непоносим успехът на другия, когато Хамыц поставил своята изгода над целия народ – тогава враговете започнали да побеждават нартите. Защото храбростта без единство – това е смърт. Отначало умира един герой. После друг, а народът остава послушен като овчица, защото никой не го е научил да бъде герой.

Робин слушал без да прекъсва. Ацамаз продължил:

– Мукара завзе властта именно защото нартите са разединени. Алдарите грабят народа и носят на Мукара. Стражата на Мукара също се храни от този грабеж. А онези, които се опитваха да секат клоните, както и ти, – или са убити, или са хвърлени от скалата, или са избягали от Страната на нартите. Защото ако секат клоните, без да пипат корена, дървото все едно ще израсте. Ти биеш по кучетата, а господарят остава. И той завежда нови кучета – по-зли и свирепи. Трябва да се изтръгне коренът - да се смени самият ред на нещата!

Робин отговорил, гледайки огъня.

– Добре каза за корена, Ацамаз. Но опитвал ли си да го изтръгнеш, докато дървото стои? Коренът е дълбоко, пазят го кучета от всички страни. Докато стигнеш до корена – аз вече сто клона ще съм отсякъл. А ти предлагаш да се копае земята около корените, докато над главата летят стрели. Докато ти копаеш – теб самия ще те отсекат.

Той се обърнал към Ацамаз, и в очите му блеснал огън.

– Аз двадесет години съм в тази гора. Виждал съм как крестьяните се хващат за вилите – и бягат, едва съзрели рицарите. Вили срещу меч – това не е бой, това е клане. Аз не изисквам от тях героизъм, на който те не са способни. Аз просто показвам: от старото не трябва да се боиш. Стотина смелчаци, които умеят да умрат за правдата, – ето какво променя реда на нещата. Аз не строя нов свят, Ацамаз. Аз показвам, че и от стария не трябва да се боиш. А новият нека го строят онези, които ще дойдат след. Ти искаш крестьяните сами да се хванат за вилите. А аз съм виждал как се хващат за вилите. Знаеш ли какво правеха, когато рицарите влизаха в селото? Хвърляха вилите и бягаха. Ти изискваш от хората героизъм, на който те не са способни.

Ацамаз бавно станал. Сега те стояли от двете страни на огъня, разделени от пламъка.

– А кой каза, че не са способни? – попитал той, и очите му блеснали. – Ти, Робин? Опитвал ли си да говориш с тях по друг начин, освен чрез грабежи и дарове? Ти раздаваш хляб – и мислиш, че това е достатъчно? А аз мисля: дай им правдата – и те ще тръгнат след теб срещу всеки меч. Защото правдата е по-силна от страха.

Робин попитал отново, и в гласа му прозвучало учудване.

– Правда? Каква правда, Ацамаз? Правдата е, че лордовете са богати, а крестьяните бедни? Те това и без това го знаят. Правдата е, че шерифът е крадец и убиец? Те и това го знаят. Но те знаят още и това, че шерифът е силен, а те са слаби. И докато не им дадеш сила – те ще се боят.

Ацамаз пристъпил по-близо до огъня, гласът му станал по-горещ.

– А кой ще им даде сила, Робин? Силата на народа – е в него самия. Когато всяко село, всяко селце, всеки град разбере, че те са заедно, – ето тогава у тях ще се появи сила. Твоите нападения не обединяват народа. Те само ядосват шерифа. Но нима това го принуждава да намали данъците и да щади крестьяните? Той само праща срещу теб все нови и нови сили, да убиват твоите хора, Робин. Това – не е път към победа.

Робин пламнал. В гласа му зазвучала стара, застояла болка.

– Сигурен ли си, че народът няма да те продаде при първата опасност? Виждал съм как хора, които сме хранили през зимата, напролет отиваха при шерифа и му целуваха ръка. Един човек извадихме от въжето. Той открадна овца, за да нахрани децата си, и шерифът искаше да го обеси. Ние го спасихме, дадохме му хляб, сребро. А след месец той дойде при шерифа и каза: «Робин Худ ще бъде утре при Зеления дъб, на разсъмване». Дали му чувал овес и обещаха да не го пипат. Ето ти народ, Ацамаз. Ето ти правда. Човек ще продаде родния си брат, ако се бои за децата си.

Ацамаз отговорил веднага, гласът му станал по-твърд.

– А питал ли си се, Робин, защо той постъпи така? Може би защото ти му даде живот и хляб – и си отиде. А стражарите останаха. Може би защото не му каза: «Ето лък, ето стрели, учи се да се защитаваш. Ето твоите съседи, ето твоите братя – вие сте заедно, и ако се държите един за друг, никой няма да ви победи». Ти му даде риба, Робин. А трябваше да му дадеш въдица и да го научиш да лови. Тогава той нямаше да те продаде. Защото щеше да знае: ако те продаде – ще продаде и себе си, и децата си, и земята си.

Робин поклатил глава.

– Ти вярваш в народа, Ацамаз. А аз познавам народа. Ацамаз отговорил рязко.

– Ти познаваш крестьяните, към които се отнасяш с жал. Ти даваш хляб и сребро – и те вземат. Ти не изискваш от тях нищо – нито мъжество, нито правда, нито готовност да се борят и да умрат за свободата. И те стават това, което ти виждаш в тях: хора, които виждат, че от труда им нищо не зависи. Ведь ти им даваш не за това, че работят. От теб те получават не за своя труд, а от твоята щедрост, от твоята жал. Няма връзка между тяхната работа и твоите дарове, приятелю мой. Така хората на труда не могат да почувстват своята сила. А аз искам те да я узнаят и почувстват. Искам гласовете им да треперят не от страх, а от гняв!

Робин отговорил, без да му даде да довърши:

– Гняв... Това е добре, момче. Страхът лишава от сили, а гневът кара да се действа. Но гневът трябва да се насочи правилно като стрела.

– Трябва да се пратят верни хора, Робин, за да ходят по селата и да отварят очите на хората за правдата, – довършил Ацамаз.

Робин попитал, и в гласа му прозвучало отчаяние.

– А ако утре лордът или Мукара обещае на всяко село по чувал злато и прости всички данъци – а в замяна поиска да те издадат теб и всичките ти верни хора? Как мислиш, колко села ще устоят? Едно? Две? Нито едно, Ацамаз. Нито едно. Знам тези хора. Те ще те предадат, за да се спасят от гнева на шерифа и твоя Мукара.

Ацамаз се замислил. В очите му блеснал студен огън.

– Тогава, Робин, трябва да се направи така, че да предадеш да стане по-страшно, отколкото да не предадеш. Не със заплаха – с правда. Защото човек, който знае за какво се бори, който е видял как съседът му застана до него и не отстъпи, – такъв човек не продава. Той по-скоро ще умре, отколкото да се върне в робство. Въпросът е, Робин, ще можеш ли да им дадеш това разбиране.

Робин отговорил с горчивина:

– Ти говориш като сказител, който пее за героите от миналото. А аз живея в настоящето. И в това настояще хората се боят. Те се боят от всичко – от глад, от бесилка, от нищета. И никаква правда не ще ги накара да спрат да се боят, докато не им дадеш реална, осезаема защита. Те ще се боят.

Ацамаз попитал, гласът му станал по-тих, но не загубил твърдост.

– Кой може да им даде тази защита, Робин? Ти им даваш хляб – и си отиваш в гората. А те остават сами. На следващия ден идват стражари и питат: «Кой взе хляб от разбойниците?» Но ти не можеш да нахраниш всички с твоите грабежи. И онези, които този път не са получили нищо, ще издадат онези, които са получили. И тях ще ги обесят. Защото ти не си ги научил да се защитават. А аз казвам: нахрани – и научи. Дай хляб – и дай лък. Но заедно с правдата трябва да се прати при тях онзи, който умее да стреля, и да се каже: «Учете се, хора, утре това може да спаси децата ви». Нека се учат в горите, далеч от хората на шерифа и Мукара.

Робин попитал отново.

– Учат? Кой ще учи, Ацамаз? Аз? Моите стрелци? У нас всеки човек е на сметка. Не можем да ходим по селата и да учим крестьяните да стрелят. Имаме свои битки, свои ранени, свои погребения. Ти предлагаш да раздробим силите? Тогава шерифът ще ни избие поединично.

Ацамаз отговорил.

– А ти не раздробявай силите. Създай учение. Нека идват онези, които искат да се научат. Нека се учат месец, два, три. А после се връщат в своите села и учат други. Лавината започва с един камък.

Робин поклатил глава.

– Лавина, казваш. А какво, ако този камък не се помръдне? Какво, ако никой не дойде? Какво ще направиш, Ацамаз? Ще принудиш?

Ацамаз казал, и в гласа му прозвучала дълбока увереност.

– Принуждаваш не може. Да принудиш човека да бъде свободен – това значи да го направиш роб на друг господар. Но може да вдъхновиш, да покажеш пример, да разкажеш за земя, където няма алдари, където всеки оре своето поле и никой не му отнема хляба. И хората ще дойдат. Не всички. Но онези, които дойдат, ще бъдат първите. А първите, Робин, правят бъдещето.

Робин мълчал дълго. Той погледнал огъня, подхвърлил клон, и въглените пламнали по-ярко. После станал, и сега те стояли около огъня – двама мъже, разделени от пламъка, но съединени от една болка.

– Красиво говориш, Ацамаз, – казал той най-после. – Като в нашите стари балади за крале и разбойници. Аз преживях в тази гора двадесет години, и ето какво ще ти кажа.

Той погледнал Ацамаз в очите.

– Ти казваш: «Народът сам ще се хване за вилите, ако го въоръжиш с правда». А аз съм виждал как народът се хваща за вилите. В едно село крестьяните прогониха събирача на данъци, убиха стражарите и тамошния шериф с племенника му. Мислиш ли, че победиха? След две седмици дойде отряд рицари – сто копия. Те изгориха три села. Обесиха четиридесет крестьяни. Останалите се разбягаха, и сега онези, които оживяха, не смеят дори да помислят за неподчинение.

Той се приближил.

– Къде беше тогава твоят народ с вилите, Ацамаз? Той избяга. Защото вили срещу меч – това е клане. Докато народът няма оръжие, докато народът няма водачи, които знаят какво да правят, – той е слаб. Лесно може да се уплаши и да го накарат да мълчи като роби.

Ацамаз отговорил с глас като натегната тетива.

– А кой е виновен, че въстаналите крестьяни нямаха подобаващо оръжие, умене да боравят с него така лихо като рицарите на шерифа? Кой е виновен, че народът нямаше водачи? И най-важното – защо нямаше това, без което и пики, и копия, и най-силните мечове, и всяко умение да се биеш са съвсем безполезни? Защо нямаше учение за правдата, за която се вдигнаха? Вие седите в гората, грабите богатите, раздавате на бедните и мислите, че това е достатъчно. А народът остава беззащитен. Вие не го учите, не го въоръжавате, не му давате правдата. Вие го храните – и си отивате. А после се чудите, че ви предават.

Робин пламнал.

– Не мен ли обвиняваш в това, че народът е слаб и тъмен? Аз двадесет години отдадох на тази гора! Загубих приятели, братя. Виждал съм как ги обесват, как ги изгарят живи. И ти ми казваш, че съм направил малко?

– Не казвам «малко». Казвам «не това». Ти правеше едно – а трябваше друго. Ти лекуваше рани – а трябваше да учиш как да се избягват. Ти хранеше гладните – а трябваше да учиш как да се добива хляб без подаяния. Ти беше пастир – а трябваше да направиш така, че хората сами да се научат да се защитават от хищниците.

Робин попитал с присмех, зад който се криела болка.

– А ти умееш ли? Ти дойде от своята страна, където, както сам казваш, всичко се е разпаднало. Умееш ли да направиш така, че крестьяните сами да се защитават?

Ацамаз навел глава.

– Не, Робин, не умея. Но чувствам, че това е верният път. Уча се. Опитвам се да се уча. Забелязвам грешките на моя народ. Аз съм тук, за да узная твоя път.

– Моят път? На какво можеш да се научиш от разбойник, когото шерифът обесва на всеки кръстопът?

Ацамаз погледнал спещите стрелци.

– На много неща. Ти създаде братство, което се държи на вярност и доверие. Това струва скъпо, Робин. Твоята борба – е като стрела: тя лети бързо, бие точно, но често пада, без да долети до целта. Твоите стрели бият по едно дърво, а гората остава да стои. Аз искам да изгоря самия корен – онази власт, която позволява на вашите лордове и на нашите алдари да владеят земята, хората, техния труд.

Той помълчал, после добавил.

– Искам земята да принадлежи на онези, които я орат. Мелетата – онези, които Донбеттир подари на нартите, – да бъдат общи. Добитъкът, който пасе на ливадите, да принадлежи на онези, които го отглеждат.

Робин попитал.

– Това как? Искаш да отнемеш всичко от богатите и да го разделиш между бедните?

Ацамаз поклатил глава.

– Искам да няма вече богати, които живеят от чужд труд. И бедни, които работят за тях. Всеки нарт да знае: той работи за себе си и за всички, а не за алдара. Ныхасът – нашият съвет – да се състои не от старейшини, които са се продали на Мукара, а от онези, които самите хора са избрали: пастири, орачи, ковачи. Земята да бъде обща. Трудът – общ. Хлябът – за всички. Не милостиня от Робин Худ, не подаяние от господската маса, а свое, кръвно, изработено със собствени ръце и принадлежащо на всички по равно. Когато не трябва да се чака да дойде благородният разбойник и да даде хляб и сребро. Ето за какво трябва да се пее в баладите, Робин. За това какъв може да бъде животът. За да може всеки крестьянин, слушайки песента, да разбере: новият уклад на живота – това не е несбъдната мечта. В Страната на нартите вече е имало такъв живот в стари времена, до Мукара и неговите алдари. Значи, може да бъде отново. И тогава вече никой няма да посмее да отнеме от хората земята им и свободата им.

Той протегнал ръка към огъня, сякаш вземайки от него сила.

– Ти, Робин, биеш по кълновете. А аз искам да ударя по корена. Ти лекуваш раните, които нанася несправедливостта. Аз искам да изтръгна самата несправедливост.

Робин тъжно казал:

– Може би си прав, планинецо. Може би моите стрели – са само лъжица мед върху кървава рана. А ти искаш раната съвсем да я няма. Но докато твоят нов уклад дойде, хората ще умрат от глад. А ние тук, в гората, можем да им помогнем сега.

Ацамаз кимнал.

– Помагай, Робин. Но и моите думи запомни. Когато хората разберат, че могат да живеят без господари, без алдари, без шерифи – тогава и твоята помощ няма да е нужна. Тогава всеки ще бъде сам на себе си Робин Худ. Нашата борба трябва да бъде като река: тя тече бавно, заобикаля камъните, но накрая стига до морето.

– Река? А реката не може да пресъхне, без да стигне до морето? Или да се превърне в блато? Какво, ако народът, който искаш да събудиш, така и не се събуди? Какво, ако предпочете ситото робство пред гладната свобода? Какво ще направиш? Ще кажеш: «Грешах»? Ще бъде късно. Защото онези, които биха могли да се борят, ще умрат от глад, докато ти ги будиш.

Ацамаз попитал.

– А ти какво ще направиш, ако твоята стрела долети до целта? Шерифът, когото убиеш, ще се замени с такъв същия, а народът, когото храни, отново ще се окаже гладен и нуждаещ се от твоята помощ. Ще кажеш: «Направих всичко, което можах»? Това е малко. Малко – когато умират деца. Малко – когато горят въстаналите села, когато крестьяните умират в примката с мечта за свобода. Много малко, Робин, когато свободата е свързана с мечта за добър шериф, за добър владетел. Но ако хората бъдат въоръжени с вярно учение по цялата страна, то ще полети не главата на един твой шериф, а едновременно главите на всички шерифи и Мукари и техните прислужници по цялата страна.

Те отново замълчали. Огънят пукал. Някъде в гъстата гора ухал филин.

Робин казал, и в гласа му прозвучало нещо подобно на уважение.

– Ти си жесток човек, Ацамаз. Ти искаш цялата страна да се обагри в кръв! Аз не се боя от кръв, но това е твърде много. «Ще полетят главите на шерифите и техните прислужници по цялата страна». Ти предлагаш заради това да оставим всичко и да отидем по селата да учим крестьяните? А онези, които храним? Те ще умрат без нашата помощ.

Ацамаз отговорил.

– Не казвам: «Остави всичко». Казвам: «Добави». Нека твоите стрелци останат в гората. Нека бият обози, хранят гладните, дразнят шерифа. Но намери сред тях онези, които умеят да говорят складно, които умеят да учат. Прати ги по селата – не с меч, а със словото на своето учение за свободата. Нека ходят при крестьяните и разказват защо са бедни. Нека учат децата да четат и пишат. Нека показват как се стреля с лък, как се сече с меч. Това няма да ти отнеме много сили. Но това ще посее зърно, което ще поникне, когато теб вече те няма.

Робин замислено повторил.

– Да посееш зърно. Ти говориш като крестьянин, който вярва, че реколтата ще бъде. А ако земята е безплодна, ако никой не поиска да се учи, ако хората кажат: «Твърде сме слаби за това» или «Нямаме време, работим от зори до зори»?

Ацамаз отговорил.

– Ще намериш онези, които ще поискат. Те ще станат учители за другите. Стъпка по стъпка, село по село, ти ще постигнеш това, което няма да постигнеш с най-дългата стрела: ще сътвориш народ, който не се бои. А народ, който не се бои, Робин, – това е армия, която никой шериф не може да победи.

– Армия без мечове? Ти вярваш в това, Ацамаз? Ацамаз казал:

– Вярвам в правдата на учението за свободата. Правдата – това е меч, който не се затъпява. Правдата – това е стрела, която винаги улуча целта. Правдата – това е стена, която не може да се пробие с таран. Учението за правдата в сърцата на хората – несокрушима сила. Ако народът узнае правдата за това кой е и откъде е, ако разбере, че неговата сила е в него самия, тогава никакъв алдар и никакъв шериф не ще устоят. Народът сам ще се защитава – не с наемна стража, а със синовете на онези, които орат земята и пасат добитъка.

Робин попитал, и в гласа му прозвучало съмнение, смесено с надежда.

– Ти вярваш, че хората са способни на това? Че крестьянинът, който цял живот се е боял от шерифа, изведнъж ще стане съдия? Че пастирът, който никога не е държал в ръце нищо по-тежко от посох, изведнъж ще стане воин? Че хората, които не са успели да се разберат за разделянето на нивата, изведнъж ще се разберат как да управляват страната?

Ацамаз отговорил.

– Вярвам, че ако не те – то децата им ще могат да се научат. Ако им се помогне, даде им се правдата, въоръжат се със знание и им се покаже пример. Не трябва да се боиш от хората, а да вярваш в тях. Това е дълъг път, Робин. По-дълъг от твоите двадесет години в гората. Но това е единственият път, който води не към нов шериф, а към нов живот.

Робин поклатил глава.

– Ти си опасен човек, Ацамаз. Ти говориш такива неща, за които в Англия изгарят на клади. Ако не като разбойник, то поне като еретик – със сигурност.

– А нима разбойникът не е еретик за шерифа? На двама ни не ни харесва това, което сега се случва. Просто аз искам повече от теб. Необходимо е да се унищожи укладът на живота, който отнема последния къс хляб от крестьянина и го дава на алдара, Мукара, лорда, шерифа и краля.

– С какво ще замениш този ред? Когато унищожиш алдарите и лордовете, стражарите и шерифите, когато няма вече крале и съдии – какво тогава? Кой ще защитава страната от врагове? Кой ще съди споровете? Кой ще наказва крадците и убийците? Кой ще защитава слабите от силните?

Ацамаз помълчал.

– Не твърде ли онези, които изброи, защитават страната от врагове? слабите от силните? от крадците и убийците? Те самите са – първите крадци и убийци. Всички спорове разрешават в своя полза. Хамыц заради корист и власт влезе в съговор с враговете на нартите и в служение на най-отвратителния от тях – златнокосия великан Мукара.

Той погледнал в огъня.

– Народът сам ще се защитава – не с наемна стража, а със синовете на онези, които орат земята и пасат добитъка. Народът сам ще решава своите спорове – на ныхаса, както в стари времена. Старейшини, избрани от хората, а не назначени от алдарите. Народът сам ще решава как да живее – не по указите на краля, а по общо съгласие. Това не е безгрижен живот в блаженство без труд. Това е тежка работа. Но справедливостта струва това, за да се бориш за нея.

Робин дълго мълчал. Той гледал въглените, и в очите му се отразявали червени отблясъци. После казал.

– Ти си безумец, Ацамаз. Но, може би, безумците са нужни на този свят. Защото умните отдавна вече седят по дупките и се боят да си покажат носа. Знаеш ли какво ще ти кажа? Аз двадесет години мислех, че борбата – това са стрели и нападения. Че ние, волните стрелци, – единствената надежда на тези гори. А ти дойде и каза: «Това е малко». Но без нашето «малко» твоето «много» никога няма да започне.

Ацамаз с надежда казал:

– Тогава да вървим заедно. Ти биеш шерифа днес. А аз ще готвя народа за утрешния ден. И някой ден, Робин, нашите пътища ще се съберат.

Робин попитал.

– А ако не се съберат? Ако умра утре от стрела, а ти се върнеш в своите планини и забравиш за мен? Какво тогава?

– Не. Ще помня разговора при този огън. Ще помня, че има на света хора, които не са се примирили. И когато моите нарти попитат: «Откъде знаеш, че свободата е възможна?» – ще кажа: «Видях човек в зелената гора, който двадесет години биеше шерифа и не се предаде. А ние още повече нямаме право да се предаваме». А ти запомни моята дума: народът – не е стадо. Той е – спящ великан. И когато се събуди – никакви рицари, никакви стражари, никакви шерифи, никакви алдари, никакви крале и Мукари не ще устоят.

Робин протегнал ръка през огъня.

– Да направим така. Аз ще върша своето дело. А ти върши своето. Да видим чия правда ще победи в битката на времената.

Ацамаз стиснал ръката. Дланите били горещи от близкия пламък.

– Те няма да се бият, Робин. Те ще се допълват. Защото без твоите стрели народът ще бъде избит, докато се събужда. А без моето пробуждане твоите стрели никога няма да свършат.

Към тях безшумно се приближил Алан от Долината. Той приклекнал при огъня, тихо докоснал струните на арфата си и запял, едва чуто, за да не събуди спещите:

Не чакай герой иззад планините, не вярвай в блага власт, –

Когато народът се вдигне, – него не могат да го удържат.

Докато чакаш – ти си жалък червей, докато вярваш – роб.

Само онзи, който е разбрал и въстанал, на свободата ще се радва.

Властта не бива добра. Властта винаги е една –

Тя ще отнеме хляба и кръвта, и ти ще заспиш без сън...

Не чакай герой иззад планините, не вярвай в блага власт, –

Когато народът се вдигне, – него не могат да го удържат.

Песента замлъкнала. Алан кимнал на Ацамаз и Робин и седнал наблизо.

Вече било далеч след полунощ. Ацамаз казал с глас, сякаш давал клетва:

– Ще запомня тази песен, Алан от Долината. И когато се върна у дома, ще я изпея на нартите. Нека узнаят, че и в Англия има онези, на които свободата е скъпа!

После се обърнал към Робин:

– Робин от Локсли, волен стрелецо! Виждам твоята правда – тя е чиста като извор в планините. Ти биеш по шерифа и неговите кучета. Но в Страната на нартите узнахме горчивата истина: докато народът е раздробен от страх, отделните удари само плашат врага, но всичко остава както преди. За да се свали Мукара и сянката му над Урузмаг, трябва целият народ да въстане като един нарт на древния ныхас. Не шепа волни в гората, а цялата Страна на нартите – от пастира в дефилето до воина в кулата. Да се съберат всички под една дума, да се събудят сърцата със стрела и песен, така че да се вдигне буря, която да отмие несправедливостта, глада и страха, както Карзуад отмива мостовете. Само всеобщ подем, както в дните, когато нартите рамо до рамо са се били срещу враговете, – ето пътят към истинската свобода. Не отделни стрели, приятелю мой, а цял град от тях, пуснат от единната ръка на народа.

Робин замислено се ухилил.

– Красиво говориш, Ацамаз. И жестоко. Може би си прав – народът трябва да се събуди. Но докато той спи, ние, веселите момчета под дъба, ще бием шерифа по джоба и по шията. А когато твоята буря дойде... какво пък, тогава ще запеем заедно на твоята свирка, Ацамаз, и на твоята арфа, Алан от Долината.

Алан кимнал, но нищо не казал. Всички замълчали, мислейки за казаното и чутото.

Робин прекъснал мълчанието.

– Знаеш ли, Ацамаз, радвам се, че дойде. Благодаря ти за този разговор. А сега е време за сън. Утре отново лов, на ранените им трябва месо.

Ацамаз казал.

– Благодаря ти, Робин. И на мен ми е време да се връщам. Няма да забравя тези три дни в Шеруд. И когато се върна в своите планини, ще разкажа на нартите за човека в зелена пелерина, който двадесет години бие шерифа и не се предава. Защото такива хора като теб, Робин, – те са онази искра, от която се разгаря пламъкът.

Те отново замълчали.

Алан тихичко, едва чуто докосвал струните.

Огънят догарял. Гората наоколо шептяла с листа. Робин и Алан се отправили към своите колиби, а на Ацамаз му се приискало да поспи направо при огъня, под открито небе, до своя кон. Някъде далеч завил вълк, сякаш знаел: борбата тепърва започва.

Ацамаз знаел – скоро ще се върне у дома. Но уроците на Шеруд ще отнесе със себе си като скъпоценен дар. И най-важният от тях: няма единствен път, но правилен ли е избраният път или не – зависи само от целта, към която се стреми вървящият.

Пътищата към свободата са два. Единият – стрелата на смелчака в сърцето на тиранина. Другият – правдата, която буди целия народ като буря, която отмива стария свят. И двата пътя са – кървави.

Човекът, който двадесет години губел приятели, виждал предателство, съмнявал се, но не се сломал, и юношата, който видял как страната му умира, търси отговори у мъртвите, у мъдрите, у чужденците, съмнява се и се учи. Но само заедно те могат да доведат до онази утрин, когато никой вече няма да чака милост от шерифа или алдара.

Глава Последна. Сълзи, които не могат да се избършат с нищо.

Ацамаз влязъл в кулата на Шатана вече след полунощ. Снегът, който цяла вечер висял във въздуха на дребни сухи снежинки, най-после се събрал в истинска виелица – зла, бодлива, сякаш самата зима решила да напомни на нартите, че топлината на огнището не е дар, а награда. На прага той изтръскал снега от бурката, но студът все едно се промъкнал под дрехата и сега седял някъде под ребрата, тежък и чужд. Влизайки, юношата окачил бурката на колче на стената, събул мокрите чувяки и ги оставил на прага.

Ацамаз се изкачил на третия ярус, мълчаливо минал бос по топлите каменни плочи в стаята, където обичала да седи майката на нартите мъдрата Шатана.

В стаята било тихо. Чувало се само пукането на дървата в огнището и редките пориви на вятъра, които се биели в прозорците, сякаш искайки да влязат. Шатана седяла в обичайното си кресло, покрито с дебела бяла овча кожа. Пред нея стояла ниска пейка, на която почивали краката ѝ.

Тя не се обърнала, когато скръцнала вратата. Само казала, без да повишава глас:

– Вече мислех, че днес няма да дойдеш, Ацамаз: виелицата е твърде силна. Струваше ми се, че ще пренощуваш някъде по пътя.

Юношата седнал срещу нея, но не в кресло, а направо на кожата на черна овца, настрани, както в детството, когато притичвал при нея по своите важни детски дела.

Огънят хвърлял на лицето ѝ меки отблясъци. Побеляващите коси били грижливо прибрани под бял плат от най-тънко ленено платно, който ги полуприкривал. Очите – дълбоки, тъмни – го гледали спокойно, но в ъгълчетата им лежала умора, която тя никога не показвала пред хората.

– Бях при Сырдон, – започнал Ацамаз тихо, почти шепнешком. – Не ти разказвах. Още преди Шеруд, след разговора с Аминон. Седях с него при реката до тъмнината. Говорихме... за много неща. Защо той живее не в богатство и разкош, защо не прокле нартите. Той каза, че омразата е второ убийство, че докато децата му живеят в звуците на музиката, те още не са съвсем отишли.

Шатана леко кимнала.

– А после през цялото време мислех за теб, – продължил Ацамаз. – За онази нощ, когато ние с двамата Ивановци долетяхме на килима-самолет от далечни странствания, и ти веднага сне проклятието на царевича, наложено от злата вещица, – той вдигнал поглед; очите му блестели от сълзи, които не смеели да ги напуснат. Не му било срам, защото тази мъка не била проява на слабост: такива сълзи идват след размисли и преживявания, които не дават покой и парят душата. – Ти сне проклятието от Иван и лиши вещицата от колдовска сила. Но... Шатана... Защо не сне проклятието от тази кула, от своето семейство? не спаси синовете си... Осемнадесет пъти. Осемнадесет момчета. Защо твоите свещени ръце, които изцериха раните на хиляди чужди синове, не успяха да спасят поне един от собствените ти?

Шатана дълго мълчала. После бавно се изправила, приближила се до малката масичка в ъгъла и взела в ръце глинена стомна. Това била вълшебна стомна, в която никога не свършвала чиста изворна вода с ледена свежест. Жената наляла чиста изворна вода в две чаши и едната протегнала на Ацамаз, а от другата отпила сама.

– Пий, – казала тя. – Твърде дълго си палил душата си с този въпрос.

Той взел чашата с две ръце като дете. Отпил. Чистата изворна вода била ледена, щипела гърлото, но веднага станало по-леко да се диша.

– Ацамаз, стани от тази овча кожа, на която си обичал да седиш дете, и седни в креслото до моето, защото ни предстои път в такива простори, които и от възрастните не всеки ще преодолее.

Юношата така и направил. Шатана разположила своето кресло право срещу него, така че лицата им се оказали почти на едно ниво. Шатана го погледнала в очите и дълбоко въздъхнала.

– Когато царевичът го постигна проклятието на злата вещица, пред нея не е имало негова вина, тя наложи на него заклинание от своята гордост, от своето тщеславно желание да покаже на земните хора своята сила, взета назаем от пратениците на подземния свят, света на демоните и далимоните. Такива проклятия лесно се поддават на знаеща жена. Снемането на такива магии и колдовство съвсем не е трудно, – започнала тя своята изповед. Жената направила пауза, сякаш давайки на думите да се слегнат.

– Но не във всички беди на хората са виновни проклятия и колдовски магии. И тук, в тази кула, също не е имало колдовство или проклятие, Ацамаз, – говорела тя тихо и меко, но всяка дума падала в душата му тежко като камък в дълбока пропаст. – Има древна могъща сила. Не чужда зла воля, която може да се отклони със заклинания, треви, кръгове на земята, песни на вятъра и молби към огъня. Тази сила – е вечният закон на въздаянието, който не може да се отклони с нищо. Той е по-стар от всички нас. По-стар от мен. По-стар от Уастирджи, баща ми. По-стар от Донбеттир, дядо ми. По-стар от самото Мироздание. И ние, Урузмаг и аз... ние самите го навлякохме на себе си.

Ацамаз вдигнал към нея изумен поглед.

– Когато Хамыц влезе в дома на Сырдон и, проливайки кръвта на невинни, го лиши от бащинство, а Урузмаг, предводителят на нартите, не вдигна ръка срещу него, не го наказа – своя роден брат, не му произнесе присъда, не каза пред целия народ: «Това е зло, и то няма да влезе в Страната на нартите», – в онзи миг те двамата сами подписаха присъда на своето бащинство.

Тя замълчала. Станало толкова тихо, че пукането на дървата в огнището се чувало оглушително като гръм.

– На бащинство? – попитал шепнешком Ацамаз в надвисналата тишина. – Но нима Хамыц – не е баща на Батрадз?

– Хамыц... – повторила Шатана, и гласът ѝ станал малко по-нисък, малко по-тежък. Всяка дума ѝ се давала с огромна мъка. – Прав си. Хамыц роди Батрадз. Но роди не както раждат бащите в този свят. Той стана само съд за своя син, като жена. Хамыц износи Батрадз в своето тяло като жена, и го роди от своето тяло също като жена. Той е лишен от бащинство като мъж, от бащинство в онази същност, в която го разбират земята и небето. И това не му правеше чест сред нартите. Не затова ли му потрябва зъбът Аркъза, за да крещи безмълвно на цялата Страна на нартите: «Аз съм мъж! Погледнете тук: аз съм мъж!»

По лицето ѝ пробягала сянка на презрение.

– А ведь Сырдон е – нашият единоутробен брат, Ацамаз. Той също е син на Дзерасса, нашата майка, дъщеря на Донбеттир. Сырдон пръв чу моя плач в склепа на майка ми и обяви моето рождение на нартите. В детството той беше добър към мен, и аз хранех към него топли сестрински чувства. Но когато станах жена на предводителя на нартите, трябваше да се въздържам от тяхното открито проявление... Сырдон е – наш брат, но и в младостта си не приличаше на нас. Той можеше с часове да се уединява, изучавайки свойствата на камъните и растенията. Нашият брат разработи много лекарства, и всички ги раздаде на нартите безплатно. Той учеше нартите да ги приготвят. Ходеше от дефиле в дефиле и на всички обясняваше, че трябва да се лекуват, а не да умират, покорявайки се на съдбата. На хиляди дариха живот неговите лекарства, и най-вече чудесният «авдадз», който лекуваше не една, а много болести. Но нито веднъж, нито от когото не се съгласи Сырдон да вземе плата. Хамыц го упрекваше за това. Сырдон живееше скромно, а Хамыц докарваше от походи богата плячка и се присмиваше на бедния безсребърник. Когато се случи това нещастие, Урузмаг прецени, че в държавните дела за него, предводителя на нартите, по-голяма помощ ще бъде родният брат – богатият и влиятелен Хамыц, – отколкото единоутробният беден Сырдон, над чиято доброта и безсребърничество се смееха никчемните нартски невежи. Той реши, че заради Хамыц, своя богат и влиятелен брат по баща и майка, може да пренебрегне болката и мъката на бедния и скромен Сырдон, който му е брат само по майка, и да остави разрушаването на живота му без въздаяние. Но въздаянието дойде, Ацамаз, – то винаги идва. Това е вечният закон на Мирозданието, който не познава вериги и окови – нито кръвни, нито приятелски...

Шатана си поела дъх. Пръстите ѝ неволно се свили на ръба на чашата, устните ѝ пресъхнали, и, отпивайки от нея, жената продължила:

– ... нито майчини. Осемнадесет пъти се опитвах да измамя съдбата. Криех ги под невидим покров. Шепнех над тях най-силните думи, които знаех. Последния... осемнадесетия... наричах го на себе си Дар небесен. Той беше такъв... – тя се запънала и очите ѝ блеснали, – такъв мил, Ацамаз. Такъв красив. Пеех му приспивни песни, които не пеех на никого от братята му. Най-древните, най-красивите. Онези, които ми пееше майка ми Дзерасса, дъщеря на владетеля на подводното царство Донбеттир, която не познавах, когато идваше при мен в сънищата. Мислех си: «Ако моята любов струва нещо – нека Небесата чуят. Нека поне този остане».

Тя замълчала. Огънят в огнището тихо пукал, и всяко пукане било удар на гръм.

– Но те чуха друго, – продължила тя най-после, почти шепнешком. – Те чуха невинната кръв, проляна безнаказано. Чуха мълчанието на Урузмаг. Чуха как предводителят на нартите избра брата вместо справедливостта. И взеха плата. Законът на въздаянието ги принуди да постъпят така.

Ацамаз почувствал как по бузите от вътрешната страна на лицето му текат горещи сълзи. Той не ги избърсвал. Сълзи, които текат по бузите от вътрешната страна, не могат да се избършат с нищо.

– Но ведь ти... Ти, Шатана... Ти също страдаше... В какво пред висшите сили си виновна ти?!

Шатана стиснала устни, бързо вдигнала глава и погледнала право в очите на Ацамаз, търсейки в тях дали разбиране, дали осъждане.

– Елда, – бързо казала тя. Ацамаз навел очи: той всичко разбрал.

– Елда... – тихо произнесла Шатана и гласът ѝ трепнал. – Такава млада, такава доверчива. Тя притича при мен в онзи ден, когато ронгът не завря, и помоли за помощ. Довери ми се в труден час, а аз използвах това доверие. Предадох нейната надежда, измамих я, за да ѝ отнема мъжа. Моето предателство я уби...

Шатана помълчала. Мълчал и Ацамаз.

– Измамих я, - повторила жената. – Тя дойде при мен в беда, помоли за помощ, а аз използвах страха ѝ и отнех всичко, което имаше. Аз станах причина за смъртта ѝ. И след това влязох в престъпен брак с родния брат... Аз исках Урузмаг твърде силно... и го получих с цената на нейния живот.

Шатана мълчала, подбирайки думи. Мълчала, смъквайки от душата си най-тънките листенца на пощада към себе си.

– Аз съм. Аз я убих... и встъпих в престъпен брак с родния брат. Твърде силно го обичах, и бях твърде млада, за да зная цената на своите чувства, на своите постъпки... цената на верността и предателството... и на чуждия живот...

Ацамаз замръзнал във вцепенение. Той знаел всичко, което разказала Шатана. Но да свърже всички събития в едно и да проследи тяхната, изглеждало, очевидна, но скрита от очите неразривна взаимовръзка, той не можел, докато мъдрата Шатана не му отворила очите с цялата безпощадност и нагледност.

– Законът на въздаянието е универсален, Ацамаз. Той не прави изключения нито за най-бедния от нартите, нито за предводителя на нартите, нито за дъщерята на Уастирджи и внучката на Донбеттир. Но много често – твърде често – заради вината на един страдат невинни. Семейството на Сырдон не е направило нищо, за да заслужи смърт. Неродените деца на Хамыц не са направили нищо, за да заслужат небитие. Нашите деца също не бяха виновни... Но законът на въздаянието действа именно така.

– Чие тежко бреме понесоха децата на Сырдон? Заради нечия постъпка Сырдон заплати тази ужасна цена?! – развълнувано прошепнал Ацамаз полугласно.

Шатана помълчала, събирайки мисли.

– Знаеш как се е родил... Баща му Гатаг, светлият воден дух, пожела нашата майка Дзерасса след гибелта на мъжа ѝ Ахсартаг. Но Дзерасса, гордата дъщеря на Донбеттир, му отказа. Тогава Гатаг я прокле, тя веднага в един миг забременя и роди Сырдон. Нартите не го приеха, и детето се възпитаваше в подводните чертози на нашия дядо Донбеттир (при нартите той се издигна и дойде право на ныхас едва когато порасна и възмужа). Сырдон и синовете му понесоха въздаяние за постъпката на Гатаг.

Ацамаз в отчаяние се вглеждал в лицето на Шатана, напразно силейки се да намери в него поне най-малки признаци на надежда.

– Сырдон – добър човек. Той е направил много добро, спасил е много животи... Гатаг и сам е добър към нартите. Щедро ни дарява своята живителна вода, своята риба, научи ни да строим мелници и със силата на своите води всички тези години върти за нас техните камъни. Но законът на въздаянието не познава прегради, Ацамаз. Никакви. И много често взема своето от невинните.

– И какво сега... – прошепнал той. – Не може ли да се спре?..

Шатана протегнала ръка и докоснала бузата му – леко, по майчински, и неизвестно какво имало в този жест – желание да успокои названия син или самата тя да почувства някакво успокоение след всичко, което разказала.

– Не, – поклащайки глава, тъжно казала тя. – Но ние трябва да помним. И да не даваме на злото да идва в този свят чрез нас, да не даваме на злото да минава в този свят покрай нас. Всеки път, когато видиш несправедливост и не отместиш поглед – ти вече спираш нова лавина. Всеки път, когато кажеш правдата там, където всички мълчат – ти вече плащаш своята част от дълга. Не можем да спрем тази сила. Но можем да не привличаме вниманието ѝ отново.

Тя сложила длан на рамото му.

– Ти вече започна, Ацамаз. Ти върна момчето у дома. Ти седя със Сырдон и не се отвърна от болката му. Ти извърши много добро. Ти дойде тук и попита това, което е страшно да се попита. Това и е началото.

– Боя се, Шатана, – признал той тихо. – Боя се, че това е малко.

Тя се усмихнала – уморено, но така топло, че цялата стая сякаш се осветила.

– Малко. Но това е начало. А всичко останало ще дойде. Защото нартите още са живи. Докато са живи онези, които помнят цената на мълчанието и цената на словото. Докато са живи онези, които идват тук и питат, дори когато отговорът реже по живото.

Тя станала, вдигнала го на крака и го прегърнала – силно, както прегръщат син, когото почти са загубили.

– Иди да спиш, сине. Утре ще бъде труден ден. А аз ще поседя още при огъня. Трябва... да поговоря с онези, които вече няма да се върнат.

Ацамаз гледал тази удивителна жена. Жена, чиято мъдрост ѝ позволявала да бъде правдива и безпощадна, преди всичко към себе си. Той я гледал с разбиране на нейната болка, нейното разкаяние и нейните съжаления, и му се искало да я прегърне и без остатък да ѝ отдаде всички сили на душата си, за да уталожи болката ѝ, и да даде надежда за избавление от преследващия я закон на въздаянието, но в същото време чувствал и своето безсилие, и просто отместил очи.

– Благодаря, – казал той просто и кратко вместо многото думи, които се тълпели на устните му, но тя всичко разбрала.

Когато вратата зад него се затворила, Шатана останала сама. Тя се отпуснала обратно в креслото, безсилно сложила ръце на коленете си, затворила очи и тихо, навзрид, заплакала, безутешно, като малко момиченце...